Скарлет също не харесваше черното. То й напомняше за твърде много неприятни емоции. А и наистина би било добре да има някакъв контрол върху дрехите си. Но понеже можеше да остане най-много две нощи, третата рокля щеше да е излишна.
— Съгласна съм да купя две — каза тя.
Очите на Айко грейнаха като черни опали.
— Готово.
Сребърни камбанки посрещнаха момичетата в магазина. Още на прага ги чакаше инкрустиран със скъпоценни камъни надпис: КРАДЦИТЕ ЩЕ БЪДАТ ВКАМЕНЕНИ.
Точно под красивата табелка стоеше вкаменена млада жена, дългата й коса се вееше назад, сякаш девойката се е опитвала да избяга.
— Познавам я — прошепна Скарлет. — Снощи се преструваше на бременна.
— Не се тревожи — каза Айко. — Свърши ли Каравалът, ще се оправи.
Хрумна й, че би трябвало да изпита жал към вкамененото момиче, но друга мисъл се оказа по-силна — че Легендата все пак има чувство за справедливост.
Роклите в магазина до една бяха пропити с магията на Каравала. Дори кичозните, които приличаха на папагали или на подаръци с твърде много панделки.
„Тела би се влюбила в този магазин“ — помисли си Скарлет.
Уви, същото очевидно не се отнасяше за вълшебната рокля, която носеше самата тя. Спреше ли се пред някой модел, роклята й се променяше мигновено, сякаш да покаже, че и тя може да изглежда по същия начин.
Накрая Скарлет се спря на бледорозова рокля с цвета на черешови цветчета, която странно й напомняше за първоначалния вид на нейната вълшебна одежда. И на тази полата беше с много катове, но корсажът беше украсен с копчета вместо с панделки.
По настояване на Айко Скарлет избра и една по-модерна рокля без корсет. Смъкнати ръкави, прикрепени към широко деколте, обшито с мъниста в цвета на шампанско и светли орхидеи — цветовете на лудата любов. Мънистата се спускаха и към леко разкроената пола, която завършваше с елегантен шлейф, много непрактичен, но пък пропит с романтика.
— Роклите не могат да се връщат, нито да се заменят — уведоми я продавачката, брюнетка с лъскава коса, която не изглеждаше по-възрастна от Скарлет. Каза го без емоция в гласа, но по гърба на Скарлет внезапно плъзнаха тръпки, сякаш току-що е направила крачката, отвъд която няма връщане назад.
На полирания махагонов плот пред нея имаше игленик и кантар с две блюда. Блюдото за стоката беше празно, но в блюдото за тежестите имаше нещо, което твърде много приличаше на човешко сърце. Скарлет изтръпна при представата как изтръгват собственото й сърце и го слагат в празното блюдо.
Брюнетката продължи:
— Роклите ще ви струват най-големия ви страх и най-голямото желание. Или това, или може да платите с време.
— Време? — озадачи се Скарлет.
— На промоция е. Тази нощ ще ви струва само по два дни от живота ви за всяка рокля. — Момичето говореше съвсем спокойно и делово, сякаш обсъждаха покупко-продажба с обикновени монети. Но Скарлет не беше готова току-така да се раздели с четири дни от живота си. Не би трябвало лесно да се разделя и с тайните си, но не за пръв път използваха страховете и желанията й срещу нея.
— Ще отговоря на въпросите — каза тя.
— Когато сте готова — инструктира я продавачката, — свалете ръкавиците си и хванете основата на кантара.
Останалите клиентки в магазина се преструваха, че не гледат, за разлика от Айко, която стоеше до тезгяха и не сваляше жадни очи от кантара. Дали точно това не целеше, зачуди се Скарлет. Но пък, ако наистина я е наблюдавала, вече би трябвало да знае отговорите на тези въпроси.
Скарлет си свали ръкавиците. Металът се оказа изненадващо топъл и мек на пипане, почти все едно докосваше жива плът. Ръката й залепна като от пот.
— Сега кажете най-големия си страх — прикани я продавачката.
Скарлет се изкашля.
— Най-големият ми страх е, че нещо ужасно ще се случи на сестра ми, а аз няма да мога да я защитя.
Металният кантар изскърца. Скарлет зяпна, когато двете блюда се раздвижиха, онова със сърцето бавно се издигна, а празното незнайно как натежа, докато двете не се изравниха.
— Приятно е да го гледаш как работи — каза продавачката. — А сега — пуснете.
Скарлет дръпна ръце и кантарът се върна към първоначалното си неравновесно положение.
— Хванете отново и ми кажете най-голямото си желание.
Този път ръцете й не се изпотиха, макар кантарът все още да се усещаше неприятно жив на допир.