Айко я стисна за ръката, преди да е паднала.
— Трябва да се прибереш в стаята си.
— Не… — опита се да възрази Скарлет. Не можеше да се върне в „Змията“. Беше ред на Джулиан да спи в стаята им. Само че главата й беше олекнала като балон, който напира да се отдели от тялото й.
— Трябва да я изведеш оттук. — Продавачката стрелна Скарлет с остър поглед. — Ако умре на улицата, вероятно ще се окаже погребана под земята.
Ужасът на Скарлет придоби умопомрачителни размери и се оцвети в живачносиво. Слухът й отказваше също като зрението, но въпреки това й се стори, че продавачката не би имала нищо против да я погребат под земята. Нещо кисело, мухлясало и изгоряло се надигна в гърлото й — вкусът на смъртта.
Едва имаше сили да остане права, камо ли да стигне пеша до странноприемницата. Когато се събуди, ще трябва да избере — дали да намери сестра си, или да си тръгне, за да стигне навреме за сватбата. Скарлет отдавна знаеше, че може да се стигне до тази дилема, но още не беше готова да вземе решението. А и какво щеше да направи Джулиан, ако се върнеше в стаята им и завареше там мъртвото й тяло?
— Скарлет! — Айко я разтърси отново. — Трябва да стигнеш на сигурно място, дръж се. — Забута я към вратата и пъхна бучка захар в устата й. — Ще ти даде сила. Не спирай да вървиш, каквото и да става.
Пот се стичаше по натежалите й като олово крака. Коленете й се подгъваха. Не би могла да стигне до странноприемницата. Бучката захар се беше разтопила до нещо гнило в устата й.
— Ти защо не дойдеш с мен?
— Защото трябва да бъда на други места — отговори Айко. — Но не се тревожи, ще спазя думата си. Когато ти отнемат дни от живота, тялото ти умира, но умът ти продължава да живее във… в нещо като свят от сънища. Освен ако не унищожат тялото ти.
Скарлет отново направи опит да попита какво би станало тогава, но думите й излязоха разкъсани, сякаш ги е сдъвкала на малки парченца, преди да ги изплюе. Можеше да се закълне, че бялото в очите на Айко преля в черно, когато момичето каза:
— Всичко ще е наред, само трябва да стигнеш до стаята си. Ще те намеря в света от сънища и ще ти покажа тетрадката си.
— Но… — Скарлет се олюля, — аз почти никога не помня сънищата си.
— Този ще го запомниш. — Айко я подпря и пъхна още една бучка захар в устата й. — Но не трябва да казваш на никого, обещай ми. А сега… — Тикна розовата рокля в ръцете й и я побутна за последно. — Тръгвай, преди да си умряла.
20
По-късно Скарлет щеше да си спомня ясно само едно нещо от обратния си път до странноприемницата. Нямаше да помни колко са олекнали крайниците й, как костите й са се превърнали в прах, нито как на два пъти се е опитала да легне в лодките. Нямаше да помни как са я избутали от въпросните лодки, нито как е изпуснала розовата рокля с копчетата. Но щеше да си спомня младия мъж, който вдигна роклята от земята, а после я прихвана под ръка и й помогна да стигне до „Змията“.
Хрумна й изразът „безполезно красив“, макар че като се загледа по-внимателно в привлекателния си придружител, реши, че лицето му всъщност не е чак толкова хубаво. Кораво лице с остри черти и тъмни очи, засенчени от още по-тъмна коса.
Този човек не я харесваше и това не беше просто догадка от нейна страна — усещаше се по грубото му отношение. Как само стисна ръката й, когато тя се опита да я издърпа от неговата.
— Пусни ме! — опита се да извика тя. Гласът й беше много слаб, а хората, които биха могли да я чуят, бяха твърде заети да бързат към собствените си бърлоги. До изгрев-слънце и края на нощната магия оставаше не повече от четвърт час.
— Ако те пусна, просто ще изпълзиш в друга лодка. — Данте я влачеше през заоблената задна врата на „Змията“. Обгърна ги шумът на таверната. Халби със сайдер дрънчаха по стъклените плотове на масите. Развеселено пръхтене, доволно сумтене и изпъшкани истории за провал.
Само един елегантен господин с превръзка на окото и тъмночервено шалче видя как я влачат към едно стълбище, където въздухът потъмня и врявата утихна. По-късно Скарлет щеше да си спомни погледа му, но в онзи миг основната и грижа беше да избяга от Данте.
— Моля те — промълви тя. — Трябва да стигна до стаята си.
— Първо трябва да поговорим. — Данте я притисна край стълбите, дългите му крака и татуираните ръце я заклещиха към стената.
— Ако е за онзи ден… извинявай. — Наложи се да мобилизира силите си докрай, за да изрече думите разбираемо. — Не исках да те мамя. Не трябваше да те лъжа.