— Не става въпрос за лъжите ти — каза Данте. — Знам, че в тази игра хората лъжат. Онзи ден… — Млъкна, сякаш му бе трудно да запази спокойствие. — Разстроих се, защото вярвах, че си различна. Тази игра променя хората.
— Знам — потвърди Скарлет. — Точно затова трябва да стигна до стаята си.
— Не мога да ти го позволя. — Гласът му прозвуча почти грубо и в миг на прояснение тя с ужас си даде сметка, че сега Данте изглежда още по-зле. Тъмни кръгове обточваха очите му, сякаш не беше спал от дни. — Сестра ми изчезна и трябва да ми помогнеш да я намеря. Знам, че и твоята сестра я няма, и според мен това не е просто част от играта.
Не. Точно сега нямаше нужда да чува това. Изчезването на Тела беше просто поредният трик. Данте се опитваше да я уплаши. Джулиан бе споменал, че Данте е постъпил жестоко, за да спечели предишната игра, нали?
— Не мога да говоря за това в момента.
Трябваше да стигне до стаята си. Вече нямаше значение дали е ред на Джулиан да я ползва. Не можеше да умре тук. Не и пред Данте, който видимо беше откачил. Успя някак да измъкне роклята си от ръцете му.
— Защо не се видим в таверната… след като поспим малко?
— Тоест след като тиумрешза два дни? — Ръката му се сви в юмрук и удари стената. — Знам какво се случва с теб. Не мога да изгубя още една нощ! Сестра ми я няма, а ти…
Фрас!
Преди да е казал нещо повече, Данте полетя назад. Скарлет не видя удара, но явно е бил достатъчно силен, за да го събори по стълбите.
— Стой далече от нея! — Заля я топлина, когато Джулиан я прихвана нежно в прегръдките си. — Добре ли си? Той направи ли ти нещо?
— Не… Просто трябва да стигна до стаята. — Усещаше как минутите изтичат заедно с живота й, а силата й изтънява като паяжина.
— Карлита… — Джулиан я прихвана по-здраво, преди да е паднала. Беше толкова по-топъл от нея. Искаше й се да се увие в него като в одеяло, да го прегърне също толкова крепко, колкото я прегръщаше той.
— Карлита, кажи нещо. — Гласът му вече не беше нежен. — Какво е станало с теб?
— Аз… мисля, че направих грешка. — Думите й излизаха лепкави и бавни като сироп. — Едни момичета, едното с лъскава коса, другото с гофрета… трябваше да си купя рокли и те ме накараха да платя с време.
Джулиан изреди няколко колоритни проклятия.
— Не ми казвай, че са взели ден от живота ти.
— Не… — Скарлет полагаше усилия да остане на крака. — Взеха два.
Красивото лице на Джулиан се изкриви и стана смъртоносно или пък целият свят се кривеше в нещо опасно. Всичко се килна настрани, когато Джулиан я взе на ръце и преметна розовата й рокля през рамото си.
— За всичко съм виновен аз — промърмори.
Качи я по стълбите, продължи по един много пиян коридор и я внесе в някаква стая, вероятно тяхната. Скарлет можеше само да гадае за подробностите, защото виждаше всичко в бяло. Безкрайно бяло, освен тъмното лице на Джулиан, надвиснало над нейното, докато той я слагаше внимателно в леглото.
— Ти къде беше… по-рано тази нощ? — попита тя.
— На грешното място.
Всичко се размиваше по краищата като прашно слънце рано сутрин, но Скарлет някак различи тъмните ресници около разтревожените му очи.
— Това значи ли, че…
— Шшшт — прошепна той. — Пести си силите, Скарлет. Мисля, че мога да оправя нещата, но искам да останеш с мен още мъничко. Ще се опитам да ти дам един ден от своя живот.
В главата й беше такава каша, мислите й се препъваха така бавно и нескопосно, докато магията завладяваше тялото й, че в първия миг не повярва на ушите си. Но онзи поглед се беше появил отново в очите му, поглед, който казваше, че Джулиан иска той да е плячката, а тя — хищникът.
— Наистина ли ще направиш това за мен? — попита тя.
Вместо отговор Джулиан сложи пръст на устните й.
Нещо металическо, влажно и с едва доловимо сладък привкус. Храброст, страх и още нещо, което Скарлет не можа да определи. Подсъзнателно разбираше, че усеща вкуса на кръв. Такъв подарък получаваше за пръв път в живота си.
Красив по странен начин и притеснително интимен. Дар, от който Скарлет искаше още. Искаше още от Джулиан.
Близна върха на пръста му, но жадуваше да вкуси и от устните му. Да ги усети до своите, по шията си. Да усети силните му ръце по тялото си. Жадуваше за тежестта му върху себе си, да провери дали сърцето му бие със същия устремен темп като нейното.
Джулиан задържа още миг пръст върху устните й, затвори ги с лек натиск, ала вкусът на кръв остана. А нейното желание се усили. Чуваше ритмичния пулс на сърцето му. И преди бе усещала остро присъствието му, но никога толкова осезаемо като сега. Лицето му я хипнотизираше, тъмната бенка под лявото око, линията на скулите, на ъгловатата челюст, хладният му дъх по бузата й.