— Сега ще ми трябва малко от твоята кръв. — Гласът му беше толкова нежен, пропит от нежност, така както кръвта му беше пропита от всички чувства, събрани в гръдта му.
Скарлет никога не се бе чувствала толкова близо до друг човек. Знаеше, че би му дала каквото поиска, всичко, което поиска. Нямаше търпение той да отпие от нея, както тя беше отпила от него.
— Джулиан — прошепна тя, тихо, защото всеки по-силен звук би разрушил деликатността на момента, — защо правиш това?
Кехлибарените му очи срещнаха нейните и нещо в тях я накара да затаи дъх.
— Мислех, че отговорът е очевиден. — Хвана студената й ръка и я вдигна към ножа си, но явно чакаше тя да му разреши изрично. И Скарлет разбра, че Джулиан не го прави заради играта. Случващото се беше извън нея, между тях двамата.
Скарлет притисна пръст към върха на ножа. Кръв се събра на голяма капка. Джулиан вдигна внимателно пръста й към себе си и когато меките му устни докоснаха кожата й, целият свят се пръсна на милион парченца цветно стъкло.
Умиращото й сърце заби по-бързо, когато езикът му нежно засмука пръста й между зъбите. За миг отново усети чувствата му, толкова отблизо, сякаш бяха нейни. Страхопочитание, примесено с ожесточена решимост да я защити от всички и всичко, плюс нишка от болка, толкова силна, че Скарлет пожела да я понесе вместо него. Пръстът й потъна по-дълбоко, опря в един от острите му резци. Само преди дни застиваше от докосването му, а сега й се искаше да е достатъчно силна, за да го прегърне.
Без да знае колко надълбоко е пропаднала, Скарлет си помисли, че да го обича би било като да се влюби в мрака, чувство плашещо и всепоглъщащо, но и красиво до сълзи, когато звездите изгреят.
Той близна за последно пръста й… побиха я така болезнено студени тръпки, че се усещаха горещи. Миг по-късно той вече лежеше до нея в леглото, матракът потъна под тежестта му и той я притегли в прегръдките си. Гърбът й пасваше идеално към силните му гърди. Тя се сгуши в него, надбягваше се със смъртта за всяка секунда, държеше се за Джулиан.
— Всичко ще бъде наред. — Джулиан галеше косата й, докато пред очите й се спускаше мрак.
— Благодаря ти — прошепна тя.
Той каза още нещо, но Скарлет усети единствено ръката му по бузата си. Докосване толкова леко, че можеше да е плод на въображението й, заедно с нежна целувка по тила, точно преди да умре.
21
Смъртта беше лилава на цвят. Лилав тапет и лилави температури. Лилавата рокля на баба й… само дето меденорусата жена, която носеше роклята и седеше на лилавия стол, приличаше на Донатела.
Страните й бяха пълни с цвят, усмивката й — пълна с пакостливост, а синината, загрозяваща лицето й преди няколко дни, беше изчезнала без следа. Ако сърцето на Скарлет биеше, сега би спряло.
— Тела, наистина ли си ти?
— Знам, че си мъртва в момента — каза Тела, — но все пак се опитай да измислиш по-добър въпрос. Нямаме много време.
Преди Скарлет да е отговорила, сестра й отвори старата книга в скута си. Много по-голяма от тетрадчицата, която Айко разнасяше в реалния живот, тази книга беше с размерите на надгробна плоча и с цветовете на приказки за тъмни вълшебства — патиниран златен шрифт на фон от черен лед. Книгата погълна Скарлет в подвързаната си с кожа уста и я изплю на един студен тротоар.
Донатела се появи до нея, но сега изглеждаше по-нереална отпреди, леко размазана по краищата.
Самата Скарлет не се усещаше особено солидна, главата й се въртеше от сънуването, умирането и от всичко, което вървеше с тях, но все пак успя да попита:
— Къде да те намеря?
— Да ти кажа, би било измама — пропя Тела. — Гледай.
Пред тях лилаво слънце залезе зад великолепна къща, която приличаше на къщата с куличките, дома на Каравала, но по-малка и боядисана в тъмносливов цвят с виолетови орнаменти.
Момичето в къщата също беше облечено в лилаво. И неговата рокля приличаше на бабината. Всъщност беше същата рокля, а девойката беше баба й, но много по-млада, отколкото я помнеше Скарлет, и почти толкова хубава, колкото твърдеше по-късно, със златисторуси къдрици, които напомниха на Скарлет за Тела.
Прегръщаше тъмнокос млад мъж, който явно смяташе, че девойката би изглеждала по-добре без лилавата си рокля. Освен това доста приличаше на дядо й, преди да натрупа килограми и червени капиляри да избият по носа му. Пръстите на младия мъж подръпваха връзките на лилавата рокля.
— Отврат — каза Тела. — Тази част не искам да я гледам. — И изчезна отново, докато Скарлет се чудеше накъде да гледа. Уви, накъдето и да се обърнеше, виждаше все същия прозорец.
— О — промълви младият й дядо. — Аналиса.
Скарлет никога не беше чувала да наричат баба й така. Винаги й казваха просто Ана. Ала името Аналиса й беше някак познато.