В същия миг усети пулс зад гърба си.
Сърцето на Джулиан.
Или на Легендата?
Не.
Скарлет затвори очи и пое дълбоко дъх с надежда да се успокои. Бяха я предупредили, че играта ще й погажда номера. Това не можеше да е вярно. Не знаеше кога точно се е случило, но в някакъв момент, на някакъв етап в този странен свят, пълен с невъзможни неща, Джулиан беше станал важен за нея. Започнала бе да му вярва. Но ако Джулиан беше Легендата, значи всичко важно за нея е било просто част от играта за него.
Гръдта на Джулиан се надигаше и спускаше зад гърба й, топлината бавно се връщаше в тялото му. Скарлет я усещаше там, където телата им се допираха. При сгъвката на коленете. В долната част на гърба. Дъхът й спря, когато той се притисна още към нея, а пръстите му се плъзнаха нагоре към ключицата й.
Синкава следа от убождане на върха на един от пръстите му обагри страните й в червено при спомена за кръвта му върху езика й и за неговите устни около нейния пръст. Най-интимното нещо, случвало й се някога. Имаше нужда да е било истинско. Искаше Джулиан да е истински.
Но…
Не ставаше въпрос какво иска тя. Джулиан неведнъж бе споменавал, че Легендата знае как да се грижи за гостите си. Ако можеше да се вярва на съня й, той далеч не се ограничаваше с въпросната „грижа“. Така беше оплел онази бедна жена, че я бе тласнал към самоубийство. „Легендата обича да си играе с хората, а един от любимите му методи е да завърти главата на някое момиче.“ Думите от съня се надигнаха като стомашен сок в гърлото на Скарлет. Ако Джулиан беше Легендата, значи е оплел Тела в мрежите си още преди играта да е започнала. А може да беше съблазнил и двете им.
Догади й се при мисълта за тази възможност. Съвсем ясно си спомняше онези последни мигове преди да умре и как се бе чувствала готова да му даде много повече от капка кръв, ако го беше поискал.
Трябваше да се измъкне от прегръдката му, преди да се е събудил. Все още хранеше надежда, че той не е Легендата, но нямаше право да го приема на доверие. Самата тя никога не би се хвърлила през прозореца заради мъж, но Тела беше по-импулсивна. Скарлет се беше научила да обуздава чувствата си, но летливите емоции и желания на Тела я тласкаха в разни посоки. Лесно можеше да си представи как Легендата и играта подхлъзват сестра й към същия злополучен край като Роза, ако Скарлет не я спаси навреме.
Трябваше да се измъкне от стаята и да потърси Данте. Ако Роза е била негова годеница, значи Данте би трябвало да знае дали Джулиан е Легендата.
Затаила дъх, Скарлет хвана внимателно китката му и отмести едната му ръка от кръста си.
— Карлита — промърмори той.
Скарлет ахна тихичко, когато другата му ръка се плъзна нагоре по шията й, оставяйки следа от огън и лед. Джулиан още спеше.
Но скоро щеше да се събуди.
Зарязала предпазливостта, Скарлет се измъкна от леглото и се строполи на пода. Роклята й приличаше на кръстоска между траурна одежда и нощница, черна дантела и недостатъчно плат, но сега нямаше време да облича новата си рокля, а и в момента не й пукаше особено.
Надигна се от пода. Пресметна, че е минал точно един ден от смъртта й. Слънцето изгряваше на седемнайсети, значи й оставаше само една нощ да намери Тела и да успее навреме за сват…
Скарлет зърна отражението си в огледалото и застина. В гъстата й тъмна коса имаше сив кичур. Първо помисли, че е някакъв трик на светлината, но не — кичурът си беше там, под треперещите й пръсти. На слепоочието, където не би могла да го скрие с плитка. Никога не се бе смятала за суетна, но в този момент й идеше да заплаче.
Играта уж не беше истинска, ала имаше съвсем истински последствия. Щом една нищо и никаква рокля, й бе струвала толкова скъпо, какво още трябваше да плати, за да открие сестра си? И щяха ли да й стигнат силите?
В момента определено не се чувстваше силна — очите й бяха зачервени, мъртвешка слабост още тежеше в крайниците й. Веригата от страх около шията й се стягаше безмилостно при мисълта за изтичащото време. Но ако гадателят Найджъл беше прав за съдбата, значи не някаква всемогъща ръка определяше бъдещето й, а собствените й тревоги. Трябваше да се вземе в ръце. Да, чувстваше се слаба, но обичта към сестра й бе по-силна от всякога.
Слънцето наскоро беше изгряло, значи Скарлет не можеше да напусне „Змията“, но поне можеше да оползотвори деня, като потърси Данте в странноприемницата.
Излезе от стаята. Светлина на свещи, топла и маслена, хвърляше сенки по кривия коридор, но нещо друго не беше наред. Миризмата. Обичайният мирис на пот и студени огнища беше примесен с нещо по-тежко, по-остро. Анасон, лавандула и гниещи сливи.