Не.
Заля я дива паника, а миг по-късно баща й се появи иззад ъгъла.
Скарлет се шмугна обратно в стаята, заключи вратата и отправи гореща молитва към звездите — не към богове и светци, защото и да имаше такива, те я мразеха. Как се беше озовал тук баща й? Ако ги откриеше, нея и Тела, със сигурност щеше да убие сестра й като наказание.
Искаше й се да повярва, че е изпаднала в плен на някаква жестока халюцинация, но далеч по-вероятно бе баща й да е разгадал фалшивото отвличане, инсценирано от Тела. А може и Легендата да му е изпратил някакъв намек. „От кого се страхуваш най-много?“ — беше попитала жената, и Скарлет бе проявила глупостта да отговори.
С какво толкова беше заслужила омразата на Легендата? Без значение дали господарят на Каравала беше Джулиан или някой друг, очевидно й имаше зъб по някаква незнайна причина. Заради писмата, с които го беше засипвала през годините? Или просто имаше садистично чувство за хумор и Скарлет му се е сторила лесна мишена? Или може би…
Началото на съня й я застигна в грозни оттенъци на лилаво, придружени от едно име — Аналиса. По време на съня не беше направила връзката, но сега изведнъж си спомни историите на баба си за произхода на Легендата. Как бил влюбен в момиче, което му разбило сърцето, като се омъжило за друг. Възможно ли беше баба й да е била неговата Аналиса?
— Карлита? — Джулиан се надигна в леглото. — Защо си се облегнала на вратата така?
— Аз… — застина Скарлет.
Разрешената му черна коса обграждаше лице, изопнато от убедителна загриженост, но Скарлет виждаше друго — бездушната физиономия, с която Джулиан бе наблюдавал погребението на момичето, отнело живота си заради него.
Легендата.
Сърцето й препусна. Каза си, че не може да е вярно. Джулиан не беше Легендата. Въпреки това притисна по-силно гръб към вратата, когато той стана от леглото и тръгна към нея с твърде стабилна и уверена походка за човек, който току-що се е събудил от смъртта.
Ако той беше Легендата, значи някъде в този негов магически свят се намираше Тела. Искаше й се да му потърси сметка. Да го зашлеви отново. Но точно сега това с нищо не би помогнало. Ако Джулиан наистина беше Легендата и тази извратена игра беше неговият начин да си върне на баба й, задето му е разбила сърцето, то единственото предимство на Скарлет би било, ако той не разбере, че го е разкрила.
— Карлита, не изглеждаш добре. Кога се събуди? — Джулиан вдигна ръка и я докосна със студени пръсти по бузата. — Представа си нямаш колко много ме уплаши, направо…
— Добре съм — прекъсна го Скарлет и се плъзна настрани. Не искаше Джулиан да я докосва.
Той стисна зъби. Загрижеността му се стопи, заменена от… Скарлет би искала да го нарече гняв, но не беше това. Беше болка, обида. Ясно виждаше жилото на болката от отхвърлянето в оттенъци на буреносно синьо, сбрало се над сърцето му като тъжна мъгла по зазоряване.
Открай време виждаше собствените си чувства в цвят, но за пръв път виждаше по този начин чувствата на друг човек. Не знаеше кое я шокира повече — че вижда цвета на чувствата му или че чувствата му са така наранени.
Опита се да си представи какви биха били чувствата му, ако той не беше Легендата. Преди Скарлет да умре, помежду им се беше случило нещо много специално. Спомни си с каква нежност я беше донесъл до стаята. Как беше дал ден от живота си за нея. Колко силни и сигурни бе усетила ръцете му около себе си в леглото. Дори можеше да види доказателството за саможертвата му — в тъмната четина по челюстта му имаше и едно сиво кичурче, огледален образ на сивия кичур в нейната коса. А сега тя дори не искаше да го докосне.
— Извинявай — каза Скарлет. — Просто… май още не мога да се отърся от случилото се. Ако ти се струва, че се държа странно, извинявай — повтори тя. Май се събраха твърде много извинения.
Мускул потрепна по челюстта на Джулиан. Той явно не й вярваше.
— Може би трябва да полежиш още малко.
— Знаеш, че не мога да се върна в онова легло с теб — сопна се Скарлет. Същото би казала и преди, но думите й прозвучаха твърде остро.
Джулиан заличи емоциите от лицето си, но турбулентните цветове над сърцето му доказваха, че чувствата му продължават да бушуват. Болката и обидата се примесиха с оттенък на нещо, което Скарлет не беше виждала преди. Цветът беше трудно различим, нито сребрист, нито сив, но Скарлет можеше да се закълне, че усеща силната емоция зад него… може би защото бяха споделили кръвта си?
Гърдите и гърлото й бяха стегнати като в окови. Всяко вдишване й причиняваше болка, докато гледаше как Джулиан върви към другата врата.
— Не възнамерявах да се върна в леглото с теб — процеди той.