Скарлет се опита да каже нещо, но гласните й струни не работеха, а очите й смъдяха от сълзи. Чак когато Джулиан излезе от стаята, Скарлет си пое отново дъх и осъзна дълбокия си страх — че Джулиан не просто е затворил вратата към общата им стая, а и към самата нея.
Скарлет стоеше с гръб, опрян в стената, и се бореше с импулса да изтича след Джулиан, да се извини за ужасното си, глупаво държание. Когато той излезе през вратата, тя би могла да се закълне, че не е Легендата, но същевременно рискът да му се довери и да сбърка беше прекалено голям, неприемлив.
Не, поправи се Скарлет.
Бимоглада поеме риска на грешката.
Откакто бе пристигнала тук, на Каравала, всяко нейно действие беше съпроводено с риск. Някои от тези действия бяха завършили зле, но други я бяха изненадали приятно като интимния момент, който беше споделила с Джулиан. Не би се наложило да се жертва за нея, ако тя не беше направила грешката да изгуби два дни от живота си.
Може би точно това трябваше да направи сега, да поеме риск. Ако не заради себе си, то заради Тела. Джулиан й беше съюзник от самото начало, а сега, когато баща й се бе появил на острова, помощта му щеше да е още по-полезна.
О, богове, баща й! Дори не беше казала на Джулиан, че той е тук. Непременно трябваше да го намери и да го предупреди.
Скарлет отвори разтревожено вратата. Гадната миризма на бащиния й парфюм още се усещаше, но в коридора нямаше никого, освен онзи ужасен мъж с бомбето, който й беше откраднал обиците. Мъжът не й обърна внимание и тя хукна покрай него към стълбището. Не знаеше къде е отишъл Джулиан, но се надяваше, че не е излязъл от…
На следващата площадка Скарлет застина на място.
Джулиан, самоуверен като истински господар на Каравала, излезе от стаята на Данте, отвори напуканата врата на Тела и влезе в стаята й.
Какви ги вършеше?
Джулиан мразеше Данте. И защо отиваше в преровената стая на Тела? Какво ставаше?…
Странноприемницата се разтресе от тежестта на множество стъпки в коридора на горния етаж. Три чифта стъпки, които вървяха към стълбището. Скарлет чу откъслечно думите на някакъв мъж.
Първата половина от изречението не разбра, но позна гласа на баща си и чу втората половина от казаното:
— … и си я видял да минава оттук преди малко?
Цялото тяло на Скарлет се разтрепери.
— Преди няма минута. Хайде сега да си платиш. — Явно говореше онзи нещастник с бомбето.
Скарлет внезапно се озова на Трисда, гушеше се в сенките на стълбите и не смееше да мръдне от страх, че ще я хванат. Само че не можеше да остане тук. Баща й всеки момент щеше да слезе по стълбите. Страхът беше лукс, какъвто не можеше да си позволи, нито имаше време да спори със себе си. Хукна на пръсти към стаята на Тела и влетя вътре. Опита се да заключи вратата, но бравата беше счупена.
Стаята беше празна.
Нито следа от Джулиан.
Но той определено беше влязъл тук.
Каза си, че непременно има някакво смислено обяснение. А после си спомни.
Умиращата градина в Прокълнатия замък. Изоставена и повехнала. А всъщност внимателно култивирана така, че хората да не се задържат там… точно като стаята на Тела. Скарлет си представи как Джулиан влиза, разбутва боклуците по пода, открива дъска от дюшемето със символа на Каравала, натиска я, докато друга дъска не се плъзва настрани, откривайки входа към таен тунел.
Тунел, който Скарлет трябваше да намери.
Звукът от стъпки навън стана по-силен като дисхармоничен съпровод на нейното трескаво търсене. Скарлет лазеше на четири крака по пода и търсеше изход. Тресчици се забиваха в пръстите й. Незнайно как претършуваната стая още миришеше на Тела. Силно ухание на меласа и диви мечти. Скарлет се разбърза — трябваше да открие сестра си, преди баща им да е намерил някоя от тях.
Вътре в камината всички тухли бяха покрити със сажди, но погледът й попадна на едно по-светло петно, сякаш някой неотдавна е притиснал палеца си там. Под него, ако се вгледаш, под пласт мръсотия личеше символът на Каравала. Скарлет допря палец до по-светлото място и усети лек гъдел, но за един страшен миг нищо особено не се случи. После тухлите в камината бавно се раздалечиха, разкривайки дървено стълбище в богат махагонов цвят. В лампите отстрани имаше нажежени оранжеви въглища, а в средната си част стъпалата бяха износени, сякаш някой често слизаше и се качваше по тях. Сигурно точно оттук е минавал Джулиан, помисли си Скарлет, всеки път, когато изчезнеше от погледа й.
Което все още не означаваше, че той е Легендата.
Само че й ставаше все по-трудно да го повярва. Защо иначе би имал толкова много тайни? Дори да не съблазняваше
Тела всеки път, когато се отделяше от Скарлет, Джулиан определено криеше нещо.