Скарлет повлече Джулиан към един покрит мост — надяваше се да е същият, като онзи отпреди две нощи, онзи, който се местеше. Но не се оказа той. Баща й и графът продължаваха да тичат след тях по лъкатушните улици между ярко осветени магазини, покрай хора, които ръкопляскаха, сякаш това бе част от представлението.
— Насам… внимавай. — Джулиан я повлече встрани от хлъзгавата централна улица, към каналите, през навалица от хора, които се опитваха да стигнат до някакъв подслон. — Скачай.
— Има светкавици! — извика Скарлет. — Опасно е с лодка.
— Да имаш по-добра идея? — Джулиан скочи в лодката и грабна веслата.
— Скарлет! — крещеше баща й през шума на дъжда. — Не го пра… — Гръмотевица заглуши думите му. Светкавица раздра небето и в светлината й Скарлет видя нещо, което не беше виждала преди.
Баща й изглеждаше уплашен. Дъждовни капки се стичаха по лицето му като сълзи. Сигурно беше трик на светлината, но за миг й се стори, че баща й наистина я обича, че дълбоко в себе си наистина й желае доброто. Изражението на графа се криеше в мрака, но по-рано, докато тичаха, Скарлет можеше да се закълне, че е прочела силно вълнение по лицето му, физиономия на човек, който харесва предизвикателството на гонитбата.
Погледна настрани и обви с ръце коленете си. Греблата на Джулиан пореха водата. Дори ако баща й все още бе способен на нежност и обич, дори ако графът отговаряше на романтичните й представи, пак не би събрала кураж да се върне при някого от двама им.
Вече бе взела своето решение и това се бе случило, преди да избяга с Джулиан от шапкарницата. Не би могла да посочи точния момент на прелома, но вече знаеше, че уреден брак с мъж, когото почти не познава, не е решение на проблемите й. Най-после разбираше какво е имала предвид Тела, когато каза, че в живота има и по-важни неща от безопасността.
Гледаше как Джулиан напряга мишци за поредното загребване под насечената светлина на поредната светкавица. Преди да го срещне, вярваше, че ще е доволна просто да се омъжи за някого, който ще се грижи за нея, но Джулиан й беше отворил очите и за други желания.
Преди си беше помислила, че да се влюби в него би било да се влюби в мрака, ала сега представата й търпеше промени — би било да се влюби по-скоро в звездното небе. Съзвездията винаги са там, неизменни и великолепни пътеводни светлинки на черния фон.
— Карлита, чу ли какво казах?
Скарлет откъсна поглед от небето и го сведе към подгизналия млад мъж пред себе си.
— Какво?
— Трябва да слезем от лодката! — повиши глас Джулиан да надвика дъжда миг преди лодката им да се удари в някакъв тъмен кей.
— Къде сме?
— При Прокълнатия замък.
— Не… — Нишки на виолетова паника грейнаха пред взора й. Найджъл й беше казал, че Тела не е в замъка. — Трябва да намерим сестра ми. Сгреших за копчетата, но все трябва да има…
— Не можем да останем във водата — прекъсна я Джулиан.
— Светкавиците ще ни убият. — И сякаш в потвърждение на думите му нови сребристи паяжини разсякоха небето.
— Но ако баща ми я открие преди…
— Имаш ли изобщо представа къде да я търсим?
Когато Скарлет не отговори, Джулиан я грабна за ръката и я изтегли на мътно осветения паянтов кей. Единствената светлина идваше от гигантските пясъчни часовници на замъка и неспокойните червени мъниста в тях. Айко явно беше права, че дъждът отмива магията, защото замъкът вече не грееше. Не беше златен, а като от стар, позеленял бронз. Платнищата на изоставени шатри плющяха в двора му и монотонният им ритъм заместваше живата песен на птиците от предните нощи.
— Трябва да се скрием от дъжда — каза Джулиан.
— Предпочитам да не губя лодката от поглед. — Скарлет притича под една арка наблизо, откъдето виждаше кейовете и канала. — Спре ли дъждът, трябва да подновим търсенето.
Джулиан не отговори веднага.
— Мисля, че играта, или поне твоето участие в нея — каза накрая, — трябва да приключи. Изобщо не трябваше да те водя тук. Мога да те заведа на безопасно място, да те махна от остро…
— Не! — прекъсна го Скарлет. — Не тръгвам без сестра си. След случилото се преди малко баща ми буквално ще откачи и щом намери Тела, ще си го изкара на нея.
— Ами ти? Все така ли ще се жертваш? Ще се омъжиш ли за Николас д’Арси?
Искаше й се да не беше задавал този въпрос. Ако останеше в играта и баща й я намереше, нямаше да я убие, а щеше да я омъжи за графа, което по някакъв начин също вещаеше смърт. Но ако не се омъжеше за Д’ Арси, как щеше да защити сестра си?
— Не знам какво да правя.
Джулиан изръмжа.
— Значи все още не си се отказала от годежа, така ли?
— Не знам! Но какъв друг избор имам? — попита тя.