Скарлет клекна предпазливо, хвана се за основата на храста да не падне и притисна пръст към символа на Каравала. Още при първото докосване символът се напълни с кръв.
Въртележката се завъртя още по-бързо. Оборот след оборот, всеки по-бърз от предишния. Скоро центърът й изчезна, превръщайки се в кръг от тъмнина. Дупка черно небе, лишено от звезди. За разлика от другите проходи, този път стълбище нямаше. Не се виждаше и дъно.
— Мисля, че трябва да скочим. — Може би е грешила за балкона и това тук беше скокът в тъмното от първата улика.
— Чакай… — Джулиан се придвижваше предпазливо около черната яма. Сграбчи една от окървавените ръце на Скарлет, преди тя да се е метнала слепешката напред.
— Какво правиш? — извика тя.
— Искам да вземеш това. — Джулиан извади джобен часовник на дълга верижка и го притисна в шепата й. — От вътрешната страна на капачето съм написал координатите на един кораб, който чака в морето близо до острова.
Нов пристъп на паника заля Скарлет при вида на сериозното му лице. Имаше чувството, че Джулиан се сбогува с нея.
— Защо ми го даваш сега?
— В случай че се разделим или нещо друго неочаквано се случи. Корабът си има екипаж и ще те откара където пожелаеш, и… — Джулиан млъкна, сякаш думите бяха заседнали в гърлото му. Болка изопна лицето му, когато въртележката забави рязко скоростта си, а дупката в центъра й започна да се смалява. — Карлита, трябва да скочиш, веднага! — викна той и пусна ръката й.
— Джулиан, какво не ми казваш?
Устните му изтъняха в черта, лицето му стана едновременно тъжно и виновно.
— Няма време за всички неща, които бих искал да ти кажа.
А Скарлет би искала да му зададе още много въпроси. Най-вече защо изглежда така, сякаш се бои, че повече никога не ще я види, когато само допреди броени секунди стискаше ръката й като човек, който няма намерение да я пусне до края на дните си. Само че черната дупка вече се затваряше.
— Моля те, не искам да използвам това без теб! — Тя взе часовника с верижката и го окачи на врата си.
След това скочи.
Стори й се, че чува как Джулиан крещи след нея, нещо в смисъл да не се доверява на Легендата. Но думите му потънаха в рева на бърза вода, която я приветства с река от студ.
Скарлет си поемаше жадно въздух и размахваше трескаво ръце от страх да не потъне. Е, водата беше за предпочитане пред приземяване върху скална плоча или легло от ножове, но течението беше силно и я повлече. Понесе я по русло, което сякаш нямаше край.
Ледената вода я блъскаше безмилостно, но Скарлет отказа да се предаде на паниката. Можеше да се справи. Водата не се опитваше да я убие. Отпусна се и течението много скоро изгуби от силата си. Скарлет заплува със спокойни и равномерни движения, докато не стигна до основата на широки стъпала.
Зрението й бавно се нагоди към миниатюрните зелени искрици, малки като прашинки, които се събуждаха за живот. Носеха се из въздуха като рояци от светулки и заливаха с нефритеното си сияние две сиво-сини статуи от талк, които охраняваха входа към стълбището.
Два пъти по-високи от Скарлет и наметнати с плащове, които се губеха под водата, статуите бяха събрали ръце в мълчалива молитва. Но макар очите им да бяха затворени, лицата им далеч не изглеждаха в покой. Устите им зееха в безмълвна агония. Скарлет се издърпа на първото стъпало от черното каменно стълбище.
— Започнал бях да губя вяра в теб. — Чу се потракване на бастун и едно по едно излъсканите стъпала грейнаха. Ала нито стълбището, нито мрачните места, към които водеше, приковаха вниманието на Скарлет, а младият мъж с кадифения цилиндър.
Тя примигна и в следващия миг младият мъж се озова току пред нея, протегна ръка да й помогне.
— Толкова се радвам, че най-после успя, Скарлет.
33
Скарлет си повтаряше да не губи ума и дума.
Знаеше, че Легендата е змия. Влечуго с цилиндър и фрак си остава влечуго. Нямаше значение, че тази змия съвпада почти напълно с образа, който Скарлет си бе изградила през годините. Е, може и да не беше чак толкова красив, колкото си го беше представяла, но несъмнено въплъщаваше в себе си дръзка елегантност, подправена с тайнственост и илюзии, всичко това подчертано от шеговития блясък в тъмните му очи, които й внушаваха, че тя е омагьосаната, че е пропита с вълшебство, което единствен той може да види.