— Тогава как…
— Действайте в съответствие с тази заповед. — Ватутин пое от ръката на генерала документ, подписан лично от председателя на КГБ.
— Вие ли сте другарката Ванеева?
Тя вдигна глава и видя един мъж в цивилно облекло — Госплан беше, разбира се, гражданска служба, — който я гледаше с някакъв странен поглед.
— Да. Какво обичате?
— Казвам се Клементий Владимирович Ватутин. Капитан съм от московската милиция. Трябва да дойдете с нас. — Следователят я наблюдаваше втренчено, надявайки се да види как ще отреагира тя на неговите думи, ала лицето на жената не се промени и остана все тъй безизразно.
— Надяваме се, че ще ни помогнете да разпознаем един човек. Съжалявам много, но тук не мога да се впускам в подробности — каза Ватутин с извинителен тон.
— Това дълго ли ще трае?
— Вероятно няколко часа. След това ще ви откарат вкъщи.
— Добре. Сега нямам спешна работа тук. — Светлана Ванеева стана от стола. От погледа й личеше, че се отнася към Ватутин с високомерно презрение. Московската милиция не влизаше в числото на институциите, които бяха на почит, а званието капитан за човек на неговата възраст показваше, че не е напреднал твърде много в кариерата си. Само за минута тя си облече палтото, грабна кафявия пакет и те се отправиха към изхода. Поне този капитан проявява дължимото уважение, помисли тя, вежливо ми отваря вратата и ме пуска да мина напред. Светлана предполагаше, че това се дължи на простата причина, че Ватутин знаеше коя е тя, или по-точно, кой е баща й.
Пред входа ги чакаше един автомобил. Едва седнали, и колата потегли. Светлана се учуди от маршрута, по който пътуваха, но разбра къде я карат, когато пресякоха Хохловския площад.
— Значи не отиваме в Министерството на вътрешните работи? — попита тя.
— Не, отиваме в Лефортово — отвърна Ватутин небрежно.
— Но…
— Не ми се искаше да ви безпокоя в службата, разбирате ли. Всъщност аз съм полковник Ватутин от Второ главно управление на КГБ. — Светлана потрепна, но веднага се съвзе и лицето й доби нормалното си изражение.
— И кого трябва да разпознавам?
Тя действително се владее, помисли си Ватутин. Е какво пък, толкова по-интересно ще ми бъде да работя с нея. Полковникът беше предан на партията, но тази преданост не се разпростираше непременно и към партийните функционери. При това той ненавиждаше корупцията почти толкова, колкото предателството към родината.
— Проста формалност — за вечеря ще ви откарат вкъщи.
— А дъщеря ми…
— За нея ще отскочи един от моите сътрудници. Ако нещата се проточат, ще има ли нещо против баща ви, ако я откарат при него?
На лицето на младата жена се появи усмивка.
— Какво говорите. Той умира за нея.
— Мисля, че няма да е необходимо чак толкова време — забеляза Ватутин, гледайки навън през прозореца. След няколко минути колата се вмъкна през вратите на Лефортовския затвор. Полковникът й помогна да излезе от автомобила, а сержантът разтвори пред тях вратата. Дай им надежда, после ги лиши от нея. Полковникът вежливо взе жената под ръка.
— Кабинетът ми се намира мъничко по-нататък по този коридор. Доколкото знам, вие често пътувате зад граница.
— Да, това влиза в задълженията ми. — Тя застана нащрек, но не повече от всеки друг човек, на когото задават този въпрос на подобно място.
— Зная. Вашият отдел се занимава с текстил. — Ватутин отвори вратата и с жест я покани да влезе.
— Това е тя — чу се един глас. Светлана Ванеева замря, сякаш се вкамени. Полковникът отново я взе под ръка и я поведе към стола.
— Седнете, моля.
— Какво означава това? — прошепна тя, почувствала най-накрая тревога.
— Ние арестувахме този мъж с копия от секретни документи. Той твърди, че ги е получил от вас — каза Ватутин, като се отпусна на стола зад бюрото.
Ванеева се обърна и погледна куриера.
— Лицето на този човек ми е напълно непознато! — възкликна тя възмутено. — Напълно!
— Да — сухо каза Ватутин. — Това го знам.
— Какво… — Жената се запъна, не знаейки как да продължи. — Но тогава нищо не разбирам.
— Добре са ви подготвили. Нашият общ приятел уверява, че ви подавал сигнал за предаване, поглаждайки ви по задника.
Ванеева тутакси се обърна и погледна обвинителя си.
— Ах ти, лайнар! И този кретен твърди това! — Тя се задъхваше от ярост. — Такъв… негодник! Глупости!
— И тъй, значи вие отричате обвинението? — попита Ватутин.
„Да й смачкам фасона на тази — помисли си той — наистина ще ми бъде приятно.“
— Разбира се! Аз съм съветски гражданин. Член съм на партията! Баща ми…