— Другарю маршал — каза Бондаренко, обръщайки се към министъра на отбраната. — Аз съм кадрови военен вече от двадесет години. Служил съм в щабове на батальони и дивизии, лично съм участвал в бойни операции. Винаги съм служил в Съветската армия и само в нея. Проектът „Ярка звезда“ принадлежи към друг род войски. Въпреки това аз твърдя, другарю маршал, че ако се наложи, ще трябва да орежем фондовете за производство на танкове, самолети и кораби, за да пуснем в редовна експлоатация „Ярка звезда“. Разполагаме с достатъчно конвенционално оръжие, за да се противопоставим на агресията от страна на НАТО, ала не сме в състояние да попречим на вражеските ракети да унищожат нашата страна. — Той замълча, след което смекчи тона: — Моля за извинение, че изразих толкова откровено моето мнение.
— Плащат ви, за да мислите — забеляза Филитов. — Другарю маршал, аз съм съгласен с гледището на този млад офицер.
— Михаил Семьонович, нима моите полковници замислят дворцов преврат? — На лицето на Язов се появи усмивка, което се случваше извънредно рядко. — Бондаренко, тук, в този тесен кръг, аз настоявам да ми кажете всичко, което считате за нужно. И ако сте успели да убедите стария кавалерист, че този научнофантастичен проект заслужава внимание, това означава, че трябва сериозно да се замислим над него. И така, вие смятате, че на тази програма следва да се даде ударен приоритет.
— Другарю маршал, ние трябва да отнесем тази програма към най-важните. За нейното завършване ще бъде необходимо да се проведат някои фундаментални изследвания и по мое мнение тяхното финансиране следва рязко да се увеличи. — Бондаренко успя, без да стига прекалено далече, да даде определен отговор на маршала. Подобен въпрос носеше политическа окраска и ме беше работа на един полковник да си пъха носа там. На КАРДИНАЛА му мина през ума, че все пак не е дооценил този блестящ млад офицер.
— Пулсът се ускорява — произнесе лекарят почти три часа по-късно. — Започваме отчитане на времето, пациентката дойде в съзнание. — За по-голяма част от хората тази граница е съвсем смътна, особено ако липсва сигнал за пробуждането във вид на ранна слънчева светлина. Нея я лишиха от възможността да почувства какъвто и да било сигнал. Първото съзнателно усещане на Светлана Ванеева бе недоумение. „Къде съм?“ — попита се тя след петнадесет минути. Изчезващите последствия на силно действащите сънотворни вещества я напуснаха, но нови усещания — да заменят приятното отпускане от съня без сънища — не се появиха. Тя сякаш… плуваше?
Светлана се опита да мръдне, но… не успя! Тялото й беше напълно отпуснато, всеки квадратен сантиметър от неговата повърхност равномерно се крепеше на нещо и в резултат на това нито един мускул не изпитваше и най-малкото напрежение. Никога през живота си не бе попадала в такава чудна атмосфера, където цари само мир и спокойствие. Къде съм?
Тя нищо не виждаше, но и това някак си не беше вярно. Светлана сякаш витаеше в някакво черно… не в сиво обкръжение… като че в нощен облак, отразяващ светлините на Москва — неизразителен и безцветен, аморфен, но притежаващ някаква… структура.
Беше абсолютно, свръхестествено тихо, тя не чуваше никакви звуци — нито далечния шум на уличното движение, нито хлопване на врати, нито шуртенето на вода по тръбите…
Тя си обърна главата, но изгледът не се промени — все същото сиво аморфно пространство, сякаш се намираш вътре в облак, във вата или… Светлана вдиша дълбоко. Във въздуха нямаше мирис, той не изглеждаше сух или влажен, не се усещаше дори температура. Тя заговори… колкото и да е невероятно, не чу никакъв звук. Къде съм?
Светлана започна да изучава обкръжаващия свят по-внимателно. За това бе необходим половин час съсредоточено самонаблюдение. Тя се стараеше да запази спокойствие, да не се вълнува. Това не можеше да бъде друго освен сън. С нея не можеше да се случи нищо лошо — само не и с нея. Истинският страх още не я бе обхванал, ала усещаше приближаването му. Светлана събра в юмрук цялата си воля и се стремеше да не го допусне при себе си, да го пропъди. Трябва да разбера какво ме заобикаля, помисли си тя. Погледът й се мяташе наляво, надясно. Наоколо цареше не съвсем пълен мрак, макар че светлина не проникваше отникъде. Тя усещаше китките на ръцете, но те се намираха настрана от бедрата й и никак не й се удаваше да ги притисне към тялото, макар и да се мъчеше да го направи, както й се струваше, в течение на часове. Същото нещо се отнасяше и за краката й. Светлана се опита да стисне дясната ръка в юмрук… но даже не успя да накара пръстите си да се докоснат един до друг.