Съвпадението действително е странно, помисли си Ватутин, но едва ли би хвърлило сянка на съмнение върху Филитов. В тази част на досието, където се говореше за личния му живот, се посочваше, че е вдовец. Тук бе приложена снимка на жена му и Ватутин дълго не можа да откъсне възхитените си очи от нея. До нея се намираше снимка от сватбата и контраразузнавачът с усмивка забеляза, че старият воин някога е бил млад и дяволски привлекателен. На следващата страница имаше сведения за двамата му синове — и единият, и другият вече не измежду живите. Това привлече вниманието на Ватутин. Първият се бе родил непосредствено преди войната, вторият — скоро след нейното започване. Но не са ли умрели по време на войната?… Какво е станало тогава? Той прелисти няколко страници.
По-големият бе загинал в Унгария, видя Ватутин. Благодарение на политическата му благонадеждност го бяха избрали от военното училище заедно с много други курсанти и го изпратили да потушава контрареволюцията. Младежът бил в екипажа на танк — тръгнал по стъпките на баща си — и загинал, когато ударили машината му. Какво да се прави, помисли си полковникът от КГБ, животът на войника е свързан с рискове. Баща му бе рискувал своя, в това нямаше никакви съмнения. Вторият син — също танкист, забеляза Ватутин — бе загинал, когато се взривил затворът на оръдието в неговия танк Т-55. Недостатъчният контрол на качеството в заводите винаги е било проклятието на съветската промишленост. Вследствие на експлозията загинал целият екипаж на танка… А кога е умряла жената на Филитов? През юли на следващата година. Разбито майчино сърце по всяка вероятност, няма значение какво се твърди в медицинското свидетелство. Досието показваше, че и двамата синове са били образцови представители на съветската младеж. Всички надежди и мечти на Филитов са умрели заедно с тях, помисли си Ватутин, а после е загубил и жена си.
Много жалко, Михаил Семьонович. Явно си изразходвал целия късмет, отреден на твоето семейство, когато си воювал с немците, а на останалите трима членове се е наложило да се разплащат за това. Тъжно е наистина, че един човек, направил толкова много, изведнъж се оказва…
Но това дава ли ти достатъчно основание да предадеш родината? Ватутин погледна през прозореца на кабинета си. Там долу се простираше площадът и колони от автомобили заобикаляха статуята на Феликс Дзержински, която се изправяше точно в неговия център. „Железният Феликс“ — основателят на ЧК.
Полуполяк-полуевреин, с малка брадичка и безжалостен ум, Дзержински бе отразил първите опити на Запада за проникване и подривна дейност. Той стоеше с гръб към сградата на КГБ и някои шегобийци твърдяха, че Феликс е осъден на вечна самота.
Е, Феликс, какво би ме посъветвал точно сега? Ватутин и сам знаеше отговора на този въпрос. Дзержински щеше веднага да нареди да арестуват ПОЛКОВНИК ФИЛИТОВ и да го подложат на безмилостен разпит. По онова време е било достатъчно и най-малкото подозрение и кой знае колко невинни мъже и жени са загинали без всякаква причина? Нещата сега са различни. Сега дори КГБ е принудено да спазва определени правила. Вече не можеш да хванеш човек направо от улицата и с мъчения да изтръгнеш всичко, каквото си пожелаеш, от него. И това е много по-добре, помисли си Ватутин. КГБ е институция, съставена от професионалисти. Сега, за да постигнат успех, им се налагаше да работят с по-голямо напрежение, а за това бяха необходими добре подготвени офицери, способни на по-голяма ефективност.
Телефонът иззвъня.
— Полковник Ватутин слуша.
— Качете се при мене. След десет минути ни предстои да докладваме на председателя. — Последва щракане и линията се затвори.
Щабквартирата на КГБ се помещава в една стара сграда, построена в началото на века за застрахователната компания „Русия“. Външните стени на зданието са облицовани с гранит в ръждив цвят, а вътрешната обстановка, високите тавани и огромните врати отразяват атмосферата на времето, през което то е било построено. В дългите коридори, застлани с килими, имаше бледо осветление — не биваше прекалено да се вглеждаш в лицата на преминаващите хора. Тук биеше на очи големият брой униформени офицери — това бяха служителите от Трето главно управление, водещи наблюдение над въоръжените сили. Сградата обаче най-много се отличаваше с тишината. Хората, които вървяха по коридорите, гледаха пред себе си със сериозни лица и стиснати устни, опасявайки се по някаква случайност да не изтърват една от милионите тайни, изпълващи този дом.