Кабинетът на председателя на КГБ също гледаше към площада, макар че оттук се откриваше много по-красив изглед, отколкото от работното помещение на полковник Ватутин. Секретарят, облечен в цивилен костюм, съпроводи двамата посетители покрай двама офицери от службата за охрана, каквито имаше постоянно в ъглите на приемната. Ватутин пое дълбоко дъх, като премина през отворената врата.
Николай Герасимов заемаше поста председател на КГБ от четири години. Той не беше професионален разузнавач, а партиен функционер, работил петнадесет години в апарата на ЦК. После Герасимов получи назначение на един не особено висок пост в Пето главно управление, което се занимаваше с дисидентите. Там той се прояви откъм най-добрата си страна, справяше се добре с работата, често пъти много деликатна, и започна да се изкачва по служебната стълба, докато преди десет години не стана първи заместник-председател на комитета. На този пост Герасимов овладя административните аспекти на външното разузнаване, достатъчно добре изпълняваше задълженията си и инстинктивно вникваше в обстановката, за да завоюва уважението и доверието на професионалните разузнавачи. Все пак той си оставаше преди всичко партиен деец, благодарение на което стана и председател. Само на петдесет и три години — той беше все още млад за такъв отговорен пост, външно изглеждаше още по-млад. Никакви следи от прекалено обмисляне на неуспехите нямаше по младеещото му лице. Той гледаше уверено в бъдещето, очаквайки по-нататъшно придвижване към върховете на властта. За човек, вече станал член на Политбюро и на Съвета по отбраната, повишението означаваше само едно — той считаше себе си кандидат за най-висшия пост в страната: генерален секретар на ЦК на КПСС. Като човек, владеещ „щита и меча“ на партията (това фигурираше в официалния герб на КГБ), той знаеше всичко, което бе нужно, за своите възможни съперници. За амбициите на председателя, макар да не се проявяваха никога открито, шепнешком се говореше в щабквартирата на КГБ и немалко далновидни офицери ежедневно полагаха маса усилия, стремейки се да свържат съдбата си с изгряващата звезда на председателя Герасимов. Обаятелен човек, забеляза Ватутин. Той даже стана и с жест покани посетителите да седнат срещу неговото масивно бюро от дъбово дърво. Ватутин умееше да контролира своите мисли и емоции; освен това той беше прекалено честен човек и обаянието на председателя не му оказа никакво въздействие. Герасимов вдигна папката.
— Полковник Ватутин, прочетох доклада относно разследването, което водите. Прекрасна работа. Бихте ли могли да разкажете какво е направено в последно време?
— Разбира се, другарю председател. Понастоящем издирваме някакъв си Едуард Василевич Алтунин. Той работи като теляк в Сандуновските бани. В резултат на разпита на управителя на химическото чистене стана известно, че Алтунин е следващото звено в канала за връзка. За съжаление той е изчезнал преди тридесет и шест часа, но се надяваме да го открием към края на седмицата.
— И аз ходя в Сандуновските бани — забеляза Герасимов с ирония.
Ватутин не се забави да допълни на свой ред:
— Аз също, другарю председател, лично съм го виждал този младеж. Разпознах го по снимката в съставеното от нас досие. Той е служил в рота за артилерийско снабдяване в Афганистан. В личното му досие, изискано от Министерството на отбраната, се говори, че той е възразявал срещу употребата на някои оръжия — от тези, които ние използваме, за да накараме местното население да се откаже да помага на бандитите. — Ватутин имаше предвид взривните устройства, замаскирани като играчки с цел да попаднат в ръцете на деца. Заместник-командирът на ротата по политическата част написал донесение за случилото се, обаче първото устно предупреждение накарало Алтунин да млъкне и той завършил службата си в Афганистан без по-нататъшни инциденти. Докладът на политическия офицер бил приложен към неговото дело и по тази причина не го взели на работа в никакъв завод и му се наложило да минава от една неквалифицирана работа на друга. Хората, с които работил, го считат за най-обикновен човек; друго не може да се каже за него освен това, че е мълчалив. Именно такъв трябва да бъде вражеският агент. Той не е разказвал за неприятностите си в Афганистан дори когато се е напивал. Апартаментът му се намира под наблюдение, както и всички негови роднини и познати. Дори да не ни се удаде да го издирим бързо, все пак няма съмнение, че е развивал шпионска дейност. Ала аз съм уверен, че ще го открием; после сам ще се заема със следствието.
Герасимов замислено кимна.