— Е, как е, Джак? — попита адмирал Гриър.
— Тревожи ме едно нещо. Ние станахме свидетели на изпитанията, проведени от руснаците, по чиста случайност. Те бяха разчели всичко блестящо. Всички наши разузнавателни спътници са се намирали зад границите на оптическия хоризонт. Те са предполагали, че ние няма да узнаем за проведените опити — няма нищо за чудене, тъй като това представлява техническо нарушение на договора за противоракетната отбрана. Впрочем може и да не е точно така — вдигна рамене Джак. — Всичко зависи от това как ще изтълкуваш текста на договора. Има два начина за неговото тълкуване: „строг“ и „свободен“. Ако ние бяхме извършили нещо подобно, Сенатът щеше да откачи.
— На сенаторите не би им се харесало и изпитанието, на което ти стана свидетел — забеляза адмиралът. Много малко хора бяха в течение колко е напреднала работата в „Чайният клипер“. Програмата беше „черна“. По-закрита програма от съвършено секретната „черна“ програма просто не съществува.
— Може би. Но все пак ние изпитваме системата за насочване, а не истинско оръжие.
— А пък руснаците проведоха опити със своята система, за да разберат дали тя представлява космическо оръжие — усмихна се Гриър и поклати глава. — Това прилича на метафизическо разсъждение, нали? Колко лазера могат да се поберат на върха на една карфица?
— Не се съмнявам, че Ърни Алън би могъл да отговори на този въпрос. — Джак се усмихна. Той не винаги беше съгласен с Алън, но този човек не можеше да не предизвика уважение. — Надявам се, че нашият приятел в Москва ще съумее да ни достави необходимата информация.
12.
УСПЕХ И НЕСПОЛУКА
Когато се организира проследяване, един от проблемите, който възниква, е, че трябва да се подходи индивидуално, тоест следва да се установи как заподозреният обикновено прекарва деня — и едва тогава става ясно какво е необходимо да се предприеме. Колкото е по-самотен един човек, колкото е по-уединена дейността му, толкова по-трудно се следи, още повече като се има предвид, че наблюдението трябва да се провежда незабележимо. Така например служителите на КГБ, отделени за проследяването на полковник Бондаренко, бързо започнаха да го ненавиждат с цялата си душа. По тяхно мнение неговите ежедневни кросове представляваха идеална маскировка за шпионина. Той бягаше напълно сам по московските улици, които в ранните часове бяха почти пусти — толкова пусти, че всички, които се намираха по това време на улиците, несъмнено му бяха познати по физиономия, и веднага щеше да забележи всякакви отклонения от обичайната картина. Докато той бягаше около кварталите на някои московски жилищни райони, трима служители на ВГУ, които имаха за задача да не го изпускат от очи, загубиха визуален контакт с него не по-малко от пет пъти. Листата на редките дървета, зад които можеха да се скрият, бяха окапали, а жилищните блокове тук се изправят като надгробни паметници сред пустотата на откритото пространство. Пет пъти — при всяко изпускане Бондаренко можеше да спре и да прибере нещо от тайника или сам да подхвърли нещо. Всичко това беше още по-неприятно, защото репутацията на този полковник от Съветската армия беше безупречна и чиста като току-що паднал сняг; впрочем именно такова прикритие се стреми да си създаде агентът на вражеското разузнаване.
Отново го забелязваха, когато той заобикаляше ъгъла на сградата, насочвайки се към дома. Краката на полковник Бондаренко се движеха енергично, в хладния въздух от устата му се отделяха мънички облачета пара. Старшият на групата стигна до извода, че ще бъдат необходими не по-малко от половин дузина преследвачи само за наблюдение на утринните кросове на полковника. Следваше също да се вземе под внимание, че те трябваше да бъдат на улицата един час преди обектът да е излязъл от входа, и да издържат на сухия и безмилостен студ на московското зазоряване. Служителите от Второ главно управление смятаха, че недооценяват трудностите в тяхната работа.
На няколко километра оттук един друг екип, състоящ се от трима души, беше много доволен от своя обект. В този случай групата разполагаше с един апартамент на осмия етаж в сградата на срещуположната страна на улицата — дипломатът, живеещ в това жилище, се намираше в чужбина. Двойка телеобективи бяха насочени към прозорците на полковник Филитов, а той принадлежеше към този тип хора, които никога не си спускат щорите и въобще бяха далече от мисълта да ги поставят както трябва. И те наблюдаваха утринното ежедневие на полковника, който вършеше обичайните неща за човек, прекалил с пиенето предишната вечер. Ала тези неща бяха добре познати на служителите от ВГУ, които следяха неговите движения от уютното топло жилище на отсрещната сграда.