— Ако го арестуват, неблагоприятното въздействие няма да бъде никак по-малко — напомни Ритър. — Да не говорим колко пагубни ще бъдат последствията за нашия агент. Артър, те са вече по следите му. Не е изключено да са успели да се доберат до дъщерята на Ванеев.
— Тя се е завърнала на работа в Госплан — каза заместник-директорът на ЦРУ по разузнаването.
— Да, разбира се, но нашият човек от химическото чистене изчезна. Те явно са съумели да арестуват и сломят Ванеева — настоя Ритър. — Трябва да го изведем най-накрая. Не можем да оставим КАРДИНАЛА да виси като бельо на простор. Ние сме длъжници на този човек, Артър.
— Не мога да дам съгласие за извеждане, без да съм получил разрешението на президента.
— Тогава издействай такова разрешение. Плюй на политиката — в този случай трябва да оставим настрана политическите съображения. Не бива да се забравя, че въпросът има и практическа страна. Ако захвърлим този агент и не си мръднем пръста да му помогнем, дяволите да го вземат, руснаците ще заснемат телевизионен сериал и ще го показват на цял свят. В крайна сметка ще ни излезе много по-скъпо, отколкото тази временна политическа изгода.
— Чакай малко — каза Гриър, — ако са успели да сломят дъщерята на този партиен функционер, как тогава тя се е върнала на работа?
— Може би тук е замесена политиката — замислено забеляза съдията Мур. — Смяташ ли, че КГБ ще се реши да закача семейството на този човек?
— Герасимов принадлежи към противниците на Нармонов — изсумтя Ритър — и няма да пропусне възможността да попречи на човек на Нармонов да влезе в Политбюро. Това действително мирише на политика, но някак си — на политика от друг вид. По-вероятно е нашият приятел Александров да е успял да привлече този Ванеев на своя страна, а Нармонов още да не знае за това.
— Значи, смяташ, че са я сломили, а после са я пуснали, за да я използват като средство за оказване на натиск върху бащата? — попита съдията Мур. — Логично е. Но нямаме доказателства.
— Александров е прекалено стар, за да се стреми към поста на генерален секретар, а и всъщност секретарите по идеологията обикновено не заемат най-висшия пост — много по-интересно е да правиш „крале“. Любимецът на Александров е Герасимов, а ние знаем, че той има толкова много амбиции, че, току-виж, го короновали като Николай Трети.
— Боб, ти току-що изложи още една причина, поради която не бива да разклащаме лодката. — Адмирал Гриър отпи от кафето си. — На мен също не ми харесва да оставим там Филитов. Но не можем ли да го посъветваме да се спотаи за известно време? Има ли шансове да оцелее? Мисля, че при създалата се сега ситуация той може да опровергае всички обвинения, които биха се повдигнали срещу него.
— Не, Джеймс — изразително поклати глава Ритър. — Не можем да му наредим да кротува в момент, когато тъй много се нуждаем от втората половина на доклада му. Ако той поеме риска да ни го изпрати въпреки засиленото внимание към него, ние нямаме право да го оставим на произвола на съдбата. Няма да бъде справедливо. Спомнете си какво е направил този човек за нас през всичките тези години. — Ритър продължи да спори още няколко минути, проявявайки изключителна преданост към своите хора, с която се отличаваше още оттогава, когато като млад офицер от разузнаването ръководеше действията на своите агенти. Макар че с агентите често се отнасяха като с деца — поддържаха ги, насърчаваха и нерядко наказваха, — те действително се превръщаха в нещо като твои собствени деца и в случай на опасност имаха нужда от защита.
Съдията Мур сложи край на проточилата се дискусия.
— Твоите доводи са ми ясни, Боб, но все едно, ще трябва съгласието на президента. Това излиза извън границите на обичайната полева операция.
Ритър не се предаваше:
— Но ние вече се приготвихме за операцията и задействахме нашите хора по места.
— Съгласен съм, обаче тя ще започне едва след одобрението на президента.
Времето във Фаслейн беше отвратително, ала за този период на годината това бе съвсем нормално. Когато „Далас“ излезе на повърхността, силният вятър откъм морето застла крайбрежието на Шотландия с пелена от мокър сняг. Манкузо зае място в командната рубка и обхвана с поглед скалистите планини на хоризонта. Той току-що бе завършил стремителния рейд през Атлантическия океан, профучавайки под водата със средна скорост от тридесет и един възла. Да развие по-висока скорост за по-дълго време бе просто рисковано, да не говорим за опасностите при доближаването в потопено положение към брега — много по-близко, отколкото му се искаше. Но нямаше как, плащаха му да изпълнява заповеди и никой не се вълнуваше дали му харесват.