— Налага се да напуснеш това място.
— Да. Благодаря ти, че ме укрива тъй дълго. — Благодарността на Едуард Василевич Алтунин беше искрена. Бяха му предоставили място на пода, за да спи, и топла храна, която поддържаше неговите сили, докато той обмисляше планове за бъдещето.
Съставяше планове, или се опитваше. Той дори не осъзнаваше напълно трудностите, с които ще се сблъска. На Запад човек лесно би намерил други дрехи, перука, с помощта на която да замаскира цвета на косите си, и театрален грим с указания как да го използва, за да измени външността си. На Запад можеш да се сгушиш на задната седалка в автомобил и за четири часа да изминеш двеста мили. В Москва Алтунин бе лишен от такива възможности. Служителите на КГБ навярно бяха направили обиск в апартамента му и знаеха как е облечен, познаваха цвета на косите му и чертите на лицето. Но даже на тях очевидно не беше известен малкият кръг приятели по служба в Афганистан, тъй като никога не бе говорил за тях.
Приятелите му предложиха друг балтон, но той не му беше по мярка, а и не му се искаше да подлага на допълнителни опасности тези, които му помагаха. Той помнеше наизуст своята легенда: укривал се е заедно с една група престъпници в един по-далечен район. Между другото на Запад много малко се знае за криминогенната обстановка в Москва. Тя бе взела застрашителни размери и все повече се влошаваше. Въпреки че равнището на престъпността в този град още не бе догонило американските градове в това отношение, в Москва съществуваха цели квартали, където разходките нощем са рисковани. Но тъй като чужденците рядко ги посещаваха, а уличните престъпници не безпокояха често чужди граждани — това веднага получаваше енергичен отпор от страна на московската милиция, — в чужбина малко се знаеше за този проблем.
Алтунин излезе на мрачната, лошо осветена улица „Трофимова“ до река Москва. Той се учуди на собствената си глупост. Алтунин винаги си бе казвал, че ако му се наложи да се скрие в града, ще стори това на товарните шлепове. Баща му цял живот бе работил на шлеповете и Едуард знаеше такива места, където никога няма да го намерят — но сега е зима, реката е покрита с лед, а шлеповете стоят приковани на брега. Как може изобщо такава глупост да ми е минавала през ума, ядосано си мислеше Алтунин.
Впрочем какъв смисъл има да се разстройвам с тези неща, напомни си той. Съществуват и други начини за изплъзване от Москва. Заводът, в който произвеждат москвичи, се намира само на километър оттук, а дотам влаковете се движат през цялата година. Той ще се опита да се скрие в товарен вагон с автомобилни части, при това ще избере влак, отправящ се на юг. Ако има късмет, може да се озове в Грузия, където никой няма да се вглежда много в неговите преправени документи. В Съветския съюз можеш лесно да изчезнеш, помисли си Алтунин, в края на краищата как няма да потъна сред двеста и осемдесет милиона жители? Тук постоянно има хора, които губят или си повреждат документите. Все пак си даваше сметка, че с подобни, не особено реалистични мисли той просто се мъчеше да се поободри.
Но сега Алтунин не можеше да спре. Това бе започнало в Афганистан и едва ли изобщо някога щеше да се прекрати.
В началото успяваше да прогонва такива мисли от главата си. В Афганистан бе воювал като ефрейтор в рота за артилерийско обслужване. Възлагаха му да се занимава с това, което в Съветската армия носеше евфемистичното название „устройство за борба с терористите“. Разпръскваха ги от въздуха или по-често войници, извършващи хайки в афганистанско село, оставяха тези устройства при напускане на населения пункт. Някои от тях изглеждаха като типично руските кукли „матрьошки“, други приличаха на писалки или на камионче. Възрастните хора бързо разбраха колко са опасни тези неща, но децата бяха прокълнати да са любопитни и неспособни да се учат от грешките на другите. Скоро стана ясно, че децата събират всичко, каквото им попадне, и производството на взривяващите се матрьошки рязко се намали, макар че едно нещо оставаше постоянно: всеки предмет съдържаше сто грама взривни вещества и се взривяваше в ръцете на любопитните. Задачата на Алтунин бе да сглобява такива бомби и да обучава войниците как да ги използват.
В началото Алтунин не придаваше значение на това. Просто такава бе работата му. Заповедите постъпваха от командването; всъщност руснаците не са склонни нито по характера, нито по възпитанието си да оспорват заповедите. Освен това работата бе лека и безопасна. Не му се налагаше да носи автомат и да действа в райони, където зад всеки ъгъл се криеха бандити. Опасност го заплашваше само на кабулските пазари и там той се стремеше да ходи заедно с група от пет или повече човека. Но веднъж по време на едно такова посещение на пазара той видя дете — момче ли беше или момиче, не разбра, — чиято дясна ръка се бе превърнала в чукан, а майката на детето гледаше него и другите руски войници с един поглед, който е невъзможно да забравиш. Алтунин бе слушал разкази за това, как афганистанските бандити с особено удоволствие одират на живо кожата на пленени летци, и за това, как жените им понякога сами се справят с такава работа. На него му се струваше, че подобно поведение е нагледно доказателство за варварството на един първобитен народ — но детето не можеше да се счита за първобитно. Марксизмът поне учеше така. Вземете кое да е дете, дайте му подходящо възпитание и под съответното ръководство то ще стане комунист за цял живот. Обаче не това дете. Той запомни видяното в онзи студен ноемврийски ден преди две години. Раната напълно бе заздравяла и детето дори се усмихваше — то беше прекалено малко и не осъзнаваше, че е осакатено за цял живот. А ето майката знаеше и разбираше — детето й е понесло такова жестоко наказание само защото се е… родило. Сега леката и безопасна работа вече не беше така приятна. Всеки път, когато Алтунин завинтваше взривното устройство, той виждаше осакатената ръчичка на малкото дете. Започнаха да му се присънват кошмари. Водката и даже хашишът не можаха да го избавят от страшните видения. Не помогнаха и разговорите с другите техници — наистина заради тях му се наложи да издържи гнева на ротния заместник-командир по политическата част. Действително неговата работа не беше лека, съгласи се политическият офицер, но тя бе необходима, за да се избягнат по-големи човешки жертви. Беше безсмислено да се оплаква, защото това можеше да доведе единствено до превеждането на ефрейтор Алтунин в стрелкова рота, където той лично щеше да се убеди в необходимостта от такива жестоки мерки.