Сега Алтунин разбираше, че е трябвало да приеме едно такова предложение, и изпитваше ненавист към себе си за проявената тогава страхливост. Службата в пехотата може би щеше да възстанови в него чувството за собствено достойнство, може би щеше да промени много неща, каза си Алтунин, но в онзи момент бе направил друг избор, а сега нямаше никакъв смисъл да се задълбава в тези мисли. В края на краищата той си бе спечелил само забележка в досието, която щеше да влачи със себе си, докато е жив.
И ето сега то мъчеше да изкупи вината си. Той си казваше, че може би вече е успял да стори това, а сега, ако му потръгне, ако много му потръгне, ще съумее да изчезне и тогава може би ще забрави за страшните играчки, които е изработвал по време на тази кошмарна война. Това бе единствената мисъл, която терзаеше съзнанието му в тази мрачна студена нощ.
Алтунин тръгна на север, стремейки се да остава в сянка, като избягва осветените части на тротоарите. Работниците, завръщащи се вкъщи след края на смяната в завода „Москвич“, изпълваха с приятна глъчка улиците, но когато той стигна железопътната гара, там вече бе пусто. Заваля сняг и видимостта намаля до сто метра. Около всяка лампа над спрелите товарни вагони се рееше облак от бели снежинки. Изглежда, тук се композира влак, за да тръгне може би на юг, реши Алтунин. Маневрените локомотиви се движеха напред-назад, премествайки вагоните от един резервен коловоз на друг. Той се сгуши в сянката на един вагон и се опита да разузнае обстановката. Вятърът се усили, стана му студено. Огледа се настрана в търсене на по-удобно място за наблюдение. Да, на петдесетина метра оттук имаше няколко фургона, от които щеше да следи по-добре образуването на композицията. Вратата на един от фургоните беше отворена — разгеле, помисли си той, трябваше да огледа хубаво заключващия механизъм, ако искаше да проникне в закрития вагон. Алтунин тръгна към фургона с приведена глава, за да прикрие лицето си от поривите на ледения вятър. Под краката му пращеше снегът, чуваха се свирките на маневрените локомотиви. Стори му се, че тези звуци го приветстват, че ей сега ще настъпи някаква промяна в живота му, която ще го изведе към нещо, подобно на свободата.
Той с изненада видя във вагона трима мъже. Двама държаха в ръцете си картонени кутии с резервни части за автомобили. Ръцете на третия бяха незаети, ала изведнъж той бръкна с ръката си в джоба и извади нож.
Алтунин се опита да каже нещо, да обясни, че му е безразлично дали крадат или не детайли, за да ги продават после на черна борса. Това съвсем не го интересуваше, но преди да успее да произнесе и една дума, мъжът скочи от вагона право към него. Алтунин падна по гръб и удари тила си в релсата. Той не изпадна в безсъзнание, просто бе зашеметен от неочакваното нападение и за миг загуби дар слово. Всичко стана тъй бързо, че даже не успя да се изплаши. Мъжът, който го събори, се обърна към него и го попита нещо. Отговорът бе кратък и рязък, Алтунин сам не разбра какво казва. Той все още се опитваше да проумее какво става, когато нападателят се обърна към него и с мълниеносно движение му преряза гърлото. Алтунин не почувства болка. Той искаше да обясни… че хич не го засяга… От вагона скочи още един мъж с две картонени кутии в ръце и застана втрещен пред тялото, сякаш сам той умираше…