— Разбрано, другарю полковник. Милицията следва да се интересува само къде са изчезнали откраднатите части — недоволно каза служителят на КГБ. — Дяволите ще я вземат тази перестройка — сега всички се превръщат в капиталисти.
Ватутин се приближи към машиниста на локомотива, който се намираше в кабината си.
— Студено е, нали?
Машинистът тутакси схвана намека.
— Така е, другарю. Може би две глътки ще ви стоплят.
— Сигурно.
— Ще се радвам да ви помогна, другарю полковник. — Машинистът извади малка бутилка.
Когато машинистът забеляза, че на местопроизшествието са пристигнали служители на КГБ, той реши, че с него е свършено. Но полковникът се оказа съвсем приличен човек, неговите колеги се занимаваха със своите неща, задаваха разумни въпроси и машинистът се успокои — до момента, когато му мина през ума, че може да го накажат за употреба на алкохол по време на работа. Той с безпокойство проследи как полковникът дръпна няколко огромни глътки и после върна бутилката.
— Благодаря — каза Ватутин и се скри зад снежната завеса.
Когато пристигна председателят на КГБ, полковник Ватутин го чакаше в приемната. За Герасимов се говореше, че той се отнася много сериозно към работата си и винаги пристига в седем и половина. Това беше истина. Той отвори вратата, когато часовникът показваше седем и двадесет и пет минути, и направи знак на полковника да го последва в кабинета му.
— Как върви работата?
— Убили са Алтунин снощи, късно вечерта, на железопътната станция до автомобилния завод „Москвич“. Прерязано му е гърлото, а тялото са оставили на релсите, после един маневрен локомотив го е прегазил.
— Вие уверен ли сте, че това е Алтунин? — намръщи се Герасимов.
— Да, точно го разпознаха. Сам видях лицето му. Трупът е открит до вагона, чиято врата са разбили. От вагона са откраднати авточасти.
— Аха, той се натъкнал на банда спекуланти, търгуващи с откраднати части на черна борса, и за късмет на шпионите са го убили, нали?
— Поне така е изпипано, че да създаде именно такова впечатление, другарю председател — кимна полковник Ватутин. — Едно такова съвпадение ми изглежда неубедително, но нямаме доказателства за нещо друго. Продължаваме разследването. Сега се подлагат на проверка всички лица, живеещи в този район, които са служили заедно с Алтунин в Афганистан, но аз се съмнявам, че тази линия ще ни помогне.
Герасимов нареди да донесат чай. След миг се появи секретарят му и Ватутин разбра, че така започва всяко утро на председателя на КГБ. Съдейки по всичко, той прие съобщението за смъртта на Алтунин далеч по-спокойно, отколкото очакваше полковникът. Макар че Герасимов по-рано бе партиен функционер, сега той се държеше като истински професионалист.
— И така, понастоящем имаме трима куриери, признали, че са предавали документи, и още един, разпознат от нас, но за съжаление мъртъв. Последният е бил забелязан, когато е стоял в непосредствена близост с личния помощник на министъра на отбраната; един от куриерите — един от тримата, които са живи — смята, че е предавал сведения на чужденец, но не може да го разпознае. Накратко казано: имаме средното звено на канала за връзка, но липсват и двата края.
— Съвършено вярно, другарю председател. Продължаваме да следим двамата полковници от Министерството на отбраната. Освен това предлагам да засилим наблюдението над служителите от американското посолство.
Герасимов кимна.
— Съгласен съм. Действайте, Ватутин. Трябва да доведем това разследване до успешен край. Откакто престанахте да пиете, имате съвсем друг вид.
— Чувствам се много по-добре, другарю председател — призна си полковникът.
— Прекрасно. — Герасимов стана, а заедно с него се надигна и полковникът. — Вие действително ли считате, че нашите колеги от ЦРУ са убили собствения си агент?
— Смъртта на Алтунин напълно ги устройва. Разбирам, че това би било в нарушение на споразумението относно действията… действията на противниковата територия, но…
— Но по всяка вероятност имаме работа с високопоставен шпионин и без съмнение те са извънредно заинтересовани да не допуснат неговото разобличаване. Да, разбирам. Карайте все тъй, Ватутин, не отслабвайте темпото — настоя отново Герасимов.
Фоли вече също се намираше в кабинета си. Пред него на бюрото лежаха три касетки, предназначени за КАРДИНАЛА. Проблемът сега бяха тези дяволски неща. В разузнавателната дейност се преплитаха множество взаимосвързани противоречия, при това някои от тях бяха адски забъркани, а други толкова опасни, че понякога Ед съжаляваше, задето напусна „Ню Йорк Таймс“. Обаче някои от нещата бяха тъй прости; че с тях можеха да се справят и децата. Тази идея неведнъж му идваше в главата. Не че сериозно я обмисляше, но му се случваше, след като е обърнал две чашки, да даде воля на въображението си и да си представи как Еди-младши взема парче тебешир и прави даден знак на определено място. От време на време служителите на посолството се разхождаха из Москва и вършеха доста по-различни неща от общоприетите. През лятото например някой ще си сложи цветче в илика и изведнъж ще го махне без всякаква видима причина, а офицерът от КГБ, който го следи, започва тревожно да се обръща настрана в търсене на човека, към когото е адресиран този „сигнал“. Някои дипломати през цялата година бродеха по улиците на Москва и снимаха най-обикновени улични сценки. Всъщност на тях никой не им казваше, че не бива да правят това. Част от служителите на посолството просто обичаха да се държат така, както им диктуваше ексцентричният характер — това бе достатъчно да изкара от кожата руснаците. За служителите на контраразузнаването буквално всичко може да изглежда като секретен знак: обърната надолу козирка за защита от слънчевите лъчи в автомобила, оставен на предната седалка пакет, завъртени по съответния начин колела на паркирана кола. В резултат на всички тези мерки, част от които се осъществяваха преднамерено, а други — чисто случайно, офицерите на ВГУ бяха принудени да се разкарват из цяла Москва, за да разследват загадки, които просто не съществуваха. В това отношение американците превъзхождаха руснаците, които действаха прекалено еднообразно, подчинявайки се на пълна регламентация, без да се ръководят от инстинкта и въображението. По тази причина животът на контраразузнавачите от Второ главно управление ставаше прекалено тежък и нерадостен.