Еди нетърпеливо очакваше майка си в хола, като караше хокейния стик да подскача по килима с унили шарки. Мъжът й седеше пред телевизора. Той целуна жена си и посъветва сина да играе по-напористо. Фоли старши беше привърженик на „Рейнджърс“ още преди да се е научил да чете.
Не е ли все пак малко тъжно, мислеше си Мери Пат, слизайки с асансьора, Еди има доста приятели тук, а би било грешка да установява прекалено тесни връзки с руснаците. Не бива да се забравя, че те са неприятели. Тревожеше я мисълта, че тук могат да внушат на Еди същите идеи, каквито навремето са внушавали на нея, само че диаметрално противоположни. Е, нищо, няма да е трудно да се поправят нещата, каза си тя. Мери Пат пазеше вкъщи снимка на царевича Алексей със собственоръчен автограф, с който той благодареше на любимия си учител. От нея се искаше само едно — да разкаже как е умрял наследникът на руския престол.
Както винаги, те стигнаха до спортната зала бързо и без произшествия. С приближаването на мача Еди ставаше все по-нетърпелив. По броя на вкараните шайби, заедно с още едно момче, той се намираше на трето място в лигата, оставайки само на шест точки след централния нападател на отбора, с когото им предстоеше днес да играят, и на Еди му се искаше да покаже на „ивановците“, че американците могат да победят руснаците в тяхната любима игра.
Площадката, за паркиране на автомобили беше задръстена до краен предел и това учуди Мери Пат, но паркингът беше малък, а хокеят бе станал почти религия в Съветския съюз. Тази среща Трябваше да реши кой ще влезе във финалната група на шампионата и затова тук бяха дошли толкова много зрители. Такава ситуация беше идеална за Мери Пат. Едва бе дръпнала ръчната спирачка, когато Еди отвори вратата, грабна сака, изскочи навън и с нетърпение зачака майка си да заключи колата. И все пак момчето си наложи волята да върви редом с нея и чак като влязоха вътре в сградата, се устреми към съблекалнята.
Мери Пат тръгна към залата. Тя, разбира се, предварително знаеше къде ще седи. Макар руснаците да се разполагаха неохотно до чужденци на обществени места, по време на хокейните мачове действаха други правила. С нея се поздравиха родителите на няколко играчи, Мери Пат отвърна с леко театрални жестове и широка приветлива усмивка. Тя погледна часовника си.
— Вече стават две години, откакто не съм ходил на мачове на юношеския отбор — забеляза маршал Язов, излизайки от служебния автомобил.
— Аз също рядко ходя, но снаха ми каза, че предстоящият мач е доста отговорен и малкият Миша много молел аз да дойда — усмихна се Филитов. — Децата смятат, че им нося късмет — може би с вас ще им провърви още повече, другарю маршал.
— Приятно е да сториш нещо по-различно — съгласи се Язов с престорена сериозност. — Работата в министерството няма къде да избяга — утре сутринта ще се озовем на старото място. И аз играех хокей, когато бях момче, знаеш.
— Не, не го знаех. И как се проявявахте?
— Ами бях защитник, а другите момчета говореха, че играя грубо. — Министърът на отбраната се усмихна и направи знак на телохранителите да минат напред.
— Там, където израснах, въобще нямаше площадка за хокей, пък и право да си кажа, като дете бях много непохватен — засмя се Филитов. — Танковете станаха моето призвание и, естествено, те са предназначени за унищожение.
— Силен ли е отборът?
— Да. Юношеският хокей ми харесва повече, отколкото този на възрастните — отвърна полковникът. — Те играят… играят с кипяща енергия, с голямо въодушевление. А може би ми харесва, когато децата се забавляват.
— Наистина.
Около площадката имаше малко места за сядане — при това кой от истинските любители на хокея ще пожелае да седне? Маршал Язов и полковник Филитов намериха удобно място, недалеч от групата на родителите, чиито деца играеха днес. Армейските шинели и лъскавите пагони им помогнаха да си пробият път към по-предните редове, откъдето се откриваше изглед към терена и се дишаше по-спокойно. Четиримата телохранители се навъртаха около тях, стараейки се да не следят съвсем очебиещо играта. Те не се тревожеха много за безопасността на министъра, защото той бе решил да дойде на мача съвсем неочаквано.
Още от самото начало играта протичаше много вълнуващо. Централният нападател на противниковия отбор беше много подвижен, умело водеше шайбата и изкусно се пързаляше. Съставът на домакините — в него играеха американецът и внукът на Филитов — беше притискан в собствената си зона почти през цялата първа третина. Но малкият Миша се прояви като агресивен защитник, а американецът съумя да открадне шайбата, после, водейки я по пързалката, връхлетя към противниковата врата и отправи великолепен удар, а вратарят успя да я избие с един невероятен рефлекс, който спечели възгласи на възхищение от страна на почитателите на двата отбора. Руснаците, макар и да са големи запалянковци, съвсем не са лишени от дух на спортсменство и умеят да ценят майсторството на противника. Първата третина завърши с резултат нула на нула.