— Винаги ли се отнасяте толкова разпалено към спорта, дори когато играят деца? — попита маршал Язов.
И тук Мери Пат допусна грешка, като отговори толкова бързо, че не съумя да си проконтролира думите:
— Покажете ми човек, умеещ да губи, за да ви покажа един вечно губещ. — Тя замълча за миг и тутакси се поправи: — Това го е казал Винс Ломбарди, знаменит американски треньор. Извинете, навярно мислите, че съм лошо възпитана. Вие сте прав, че това е само една детска игра. — Тя широко се усмихна. Получи ли си го?
— Видя ли нещо?
— Просто една глупава жена, прекалено експанзивна — отговори фотографът.
— Колко време ще ти трябва, за да проявиш филма?
— Два часа.
— Хващай се за работа — изкомандва старшият на групата.
— А вие забелязахте ли нещо? — попита другият служител началника си.
— Не, не мисля. Ние я наблюдавахме почти два часа, а тя се държеше като типична майка, прекалено увлечена от спортния късмет на сина си. Проблемът е обаче, че поведението й привлече вниманието на министъра на отбраната и на неговия помощник, който се подозира в измяна на родината. Мисля, че това е достатъчно, нали? Ах, колко интересна игра се разиграва…
След два часа повече от хиляда черно-бели снимки лежаха върху бюрото на офицера от КГБ, ръководител на групата за наблюдение. Снимането бе осъществено с един японски фотоапарат, който в най-долната част на всеки кадър фиксираше времето на експозицията. Фотографът, работещ в КГБ, с нищо не отстъпваше на професионален репортер. Той фотографираше почти непрекъснато, като спираше само за да презареди широколентовите касетки в автоматичната камера. В началото офицерът бе казал, че желае да използват портативна видеокамера, но фотографът успя да го разубеди. Разделителната способност на видеокамерата все още отстъпва пред тази на фотоапарата, когато трябва да се запечати нещо мигновено и неголямо, макар че на фотокадрите е невъзможно да се разгадаят по движението на устните произнесените фрази, докато с видеото това е осъществимо.
Офицерът изразходваше за всеки кадър по няколко секунди, като щателно го разглеждаше с лупа, особено в случаите, когато заснетото го интересуваше. Когато в кадрите се появи госпожа Фоли, започна още по-внимателно да се взира в снимките. Той изучаваше нейното облекло, украшенията, лицето. На офицера му направи впечатление, че усмивката на жената беше някак си безсмислена, като в тръговска реклама на западните телевизии, и той си спомни как тя надвикваше тълпата. Защо американците обичат да крещят толкова силно?
Наистина, умее добре да се облича. Подобно на по-голяма част от американките в Москва тя изпъква като фазан сред домашни птици, промърмори той на себе си. Защо ли американците харчат толкова много пари за дрехи? Нима облеклото има такова голямо значение? Когато я разглеждах с бинокъл, струваше ми се, че има кокоши мозък — а защо сега добивам друго впечатление, като я виждам на снимките?
Това е заради очите, помисли си той. На фотографските снимки блясъкът на очите й беше по-особен, по-различен от този, който бе видял с бинокъла на живо. Странно…
На снимките нейните очи — сини, спомни си той — все бяха устремени към нещо. Чертите на лицето смътно напомняха славянските. Офицерът знаеше, че Фоли е ирландска фамилия, и затова я смяташе за ирландка. В Русия малко познаваха Америка като страна на емигранти, слабо се знаеше например, че преселниците разкъсват етническите връзки с бракосъчетания. Ако й се добавят няколко килограма, ако й се промени облеклото и прическата, можеш да вземеш тази жена за жителка на Москва… или на Ленинград. По-скоро на Ленинград, помисли си той. Повече прилича на ленинградчанка. В лицето й се забелязва известно високомерие, характерно за жителите на този град. Интересно, откъде ли са родом предците й?
Офицерът продължи да изучава снимките и си спомни, че съпрузите Фоли така и не са подлагани на основна проверка. Досиетата и на двамата бяха съвсем тънки. Второ главно управление ги разглеждаше като хора, незаслужаващи внимание. Той инстинктивно усети, че това е грешка, но това чувство беше едва доловимо и все не можеше да излезе на повърхността. Офицерът грабна последните снимки и нетърпеливо погледна часовника. По дяволите, кога е станало три часът, измърмори си той и пресегна към самовара, за да си налее още една чаша чай.
Да, тази снимка е направена явно в момента, когато синът й вкарва втория гол. Тя подскача като газела. Най-напред му направи впечатление, че има хубави крака. Както бяха забелязали колегите му, с които седеше на самия връх на трибуната, навярно я биваше в леглото. Оставаха само няколко снимки до края на играта и… да, тя прегръща Язов — този стар пръч — и се хвърля на шията на полковник Филитов…