Той замря. Мигновената снимка бе запечатила нещо, което той не можа да види през бинокъла. Докато прегръща Филитов, очите й втренчено гледат един от четиримата телохранители, който не следи играта. Нейната ръка, нейната лява ръка, въобще не прегръща Филитов, е спусната надолу, до неговата дясна ръка, която е скрита от погледа. Той бързо прелисти няколко предишни снимки. Точно преди да прегърне военните, тя държеше лявата си ръка в джоба. Ето, тя прегръща министъра, а ръката е свита в юмрук. На следващия кадър — след прегръдката с Филитов — дланта й вече е отворена, а погледът, както преди, е устремен към телохранителя. На лицето й грее усмивка, типично руска усмивка, при която участват само устните. А ето по-нататък, на следващата снимка, тя се превръща отново в същата пълнокръвна американка. В този миг офицерът разбра всичко.
— Дяволите да ме вземат! — прошепна той.
От колко време се намира в Москва семейство Фоли! Той напрегна уморената си памет, ала така и не можа да си спомни. Поне две години — ние нищо не сме знаели, дори не сме подозирали и изведнъж… само тя ли е замесена? Интересна идея — тя шпионка, а мъжът й не знае за това. Той тутакси отхвърли тази мисъл и се оказа прав макар и по друга причина. Протегна ръка към телефона и позвъни на Ватутин вкъщи.
— Имам нещо интересно — каза офицерът.
— Изпратете кола.
Ватутин пристигна след двадесет минути — небръснат и с кисело настроение. Майорът сложи пред него няколко от последните снимки, които имаха решаващата дума.
— Никога не сме и подозирали — забеляза той, докато полковникът разглеждаше снимките през лупата.
— Отлична маскировка мрачно — измърмори Ватутин. Той бе поспал само един час, когато се разнесе телефонният звън. Полковникът все тъй привикваше да заспива без няколкото чашки водка преди сън, опитваше се да свикне, поправи се той. Ватутин остави увеличителното стъкло на бюрото и погледна майора.
— Можеш ли да повярваш? Направо пред очите на министъра на отбраната и четиримата телохранители. Тя направо е експерт. На кого е възложено да я следи?
Майорът мълчаливо му предаде папката. Ватутин я прелисти, намери съответната страница и изсумтя недоволно.
— Този стар пръдльо! На него не бива да му се възлага да заведе дете на училище, защото ще го арестуват по подозрение, че е перверзен. Ето, само погледнете, има двадесет и три години служба и все си стои лейтенант.
— В посолството на САЩ работят седемстотин американци, другарю полковник — напомни майорът — Ние имаме прекалено малко добри служители…
— Които следят не тези, които трябва. — Ватутин стана и се приближи до прозореца. — Установете наблюдение над нея. И над мъжа също — добави той.
— Аз исках да предложа именно това, другарю полковник. По всяка вероятност и двамата работят за ЦРУ.
— Какво ли е предала на Филитов?
— Навярно съобщение, може би нещо друго. Ватутин седна и си разтри очите.
— Добра работа сте свършили, другарю майор.
Все още се разсъмваше по границата между Афганистан и Пакистан. Стрелеца се готвеше да се върне на война. Хората му опаковаха току-що полученото въоръжение, а командирът им — някак странно му изглеждаше това ново звание — обмисляше плановете за предстоящата седмица. В снаряжението, което получи от Ортис, беше включен цял комплект от тактически карти. Те бяха съставени на базата на спътникови снимки и в тях се указваха опорните пунктове на руснаците и районите, в които се водеше редовно патрулиране. Сега Стрелеца имаше мощен радиоприемник, с който можеше да приема всякакви метеорологични прогнози, включително и руските. Предполагаше се, че ще тръгне на път едва привечер, когато се стъмни.
Той погледна наоколо. Някои от хората му бяха довели тук, на това безопасно място, своите семейства. Бежанският лагер беше препълнен, отвсякъде се носеше шум, ала това беше много по-щастливо място от опустошените градове и села, бомбардирани от руснаците. Навсякъде Стрелеца виждаше деца и те бяха щастливи, защото имаха до себе си родители, приятели и храна. Момчетата вече си играеха с автомати играчки, а поотрасналите притежаваха истински автомати. Той наблюдаваше това със съжаление, което намаляваше след всеки боен поход. Муджахидините понасяха тежки загуби и войната изискваше попълнения, а най-младите воини бяха винаги най-смелите. Ако за завоюването на свободата е нужно да се пожертва животът на млади бойци — нали те ще умрат за святото дело и Аллах ще бъде милосърден към тези, които са загинали заради него. Те живееха в тъжен свят, но в края на краищата тук човек можеше да намери време за развлечения и отдих. Погледът му попадна на един млад стрелец от отряда, който учеше първородния си син да ходи. Момченцето не можеше и крачка да направи без нечия помощ, но то все поглеждаше нагоре към усмихващото се брадато лице на бащата, когото бе видяло от деня на раждането си само два пъти. Новият командир на групата си спомни как бе правил същото нещо със своя син… сега него го учеха да първи по съвсем друг път…