— Все си мисля — забеляза един от техниците. — Ако се видя на запис как се държа след събуждане, ще умра от срам.
— Този тип ще умре по друга причина — отбеляза студено старшият офицер. В това се състоеше един от проблемите на разследването — започваш прекалено много да се отъждествяваш със заподозрения и от време на време се налага да си припомниш колко отвратителни са предателите на родината. Къде си се отклонил от правия път, недоумяваше майорът, мислейки за Филитов. Човек с такава героична биография. Майорът вече се замисляше: как ще се води това дело по-нататък. Щеше ли да има открит процес? Щяха ли да се осмелят да изкарат пред съда един толкова известен герой от войната? Това, каза си той, ще изисква политическо решение.
Вратата на апартамента се отвори и после отново се затвори — това означаваше, че Филитов е получил вестник „Красная звезда“, който всяка сутрин му донасяше куриерът от Министерството на отбраната. Те чуха бълбукането на кафеварката и се спогледаха — този гаден предател пиеше всяка сутрин хубаво кафе.
Сега се виждаше добре — Филитов седеше на малката кухненска маса и четеше. Обичаше да си води бележки и те забелязаха, че полковникът драска в един бележник или върху самия вестник. Когато се свари кафето, той стана, за да извади мляко от малкия хладилник. Преди да го изсипе в кафето, полковникът го помириса дали не се е вкиснало. Той разполагаше с достатъчно масло, за да си намаже обилно една филия ръжен хляб. Те вече знаеха, че това е неговата обичайна закуска.
— Все още яде по войнишки — каза операторът.
— Той наистина е бил добър войник — забеляза друг. — Ех, стари глупако, как можа да сториш това?
Закуската скоро свърши и те видяха как Филитов тръгна към банята, където се изми и обръсна. После се появи отново на екрана и го наблюдаваха как чистеше с четка ботушите си. Филитов носеше винаги ботуши, което беше необичайно за Министерството на отбраната, но трите звезди на куртката му също бяха необичайно явление. Като се облече, той застана пред огледалото и хубаво се огледа. После вестникът се озова в дипломатическото куфарче и полковникът тръгна към вратата. Последният звук, който чуха служителите на ВГУ, бе щракането на ключа в бравата на изходната врата. Майорът се приближи до телефона.
— Обектът напусна апартамента. Няма нищо особено. Групата за външно наблюдение е готова да го поеме.
— Добре — отвърна Ватутин и остави слушалката на телефона.
Един от операторите настрои камерата, за да фиксира появяването на Филитов на улицата. Полковникът се приближи до автомобила, отговори на поздрава на шофьора и седна в колата. След няколко мига тя изчезна от погледа. Служителите, наблюдавали тази сутрин Филитов, стигнаха до извода, че всичко е преминало както обикновено, без каквито и да било отклонения. Сега вече можеха да си позволят малко почивка.
Планинските върхове на запад бяха захлупени от облаци, валеше ситен дъжд. Стрелеца още не бе напуснал лагера. Имаше нужда от молитви, да се утешат хората. Ортис отсъстваше, тъй като френските лекари трябваше да се погрижат за раната на лицето му. В същото време неговият афганистански приятел преглеждаше документите на служителя на ЦРУ. Стрелеца се чувстваше неловко, изпитваше вина, но се успокояваше, казвайки си, че рови из материали, които сам бе донесъл на Ортис. Офицерът от ЦРУ обичаше да си води бележки и — това бе известно и на Стрелеца — да събира карти. Афганистанецът намери нужната карта на мястото, от което се интересуваше. Към нея имаше прикачени няколко скици. Той ги изкопира на ръка бързо и точно, после ги върна обратно на мястото им и ги остави така, както ги бе заварил.
— Ужасни сте пуритани! — засмя се Беа Тосиг.
— Би било истинско безобразие да развалям създалото се впечатление — отговори Ал, скривайки зад усмивката отвращението си към гостенката. Изобщо не можеше да разбере защо Канди харесва тази… особа. Ал не знаеше защо тя буди неприятни чувства у него. Причината съвсем не беше, че тя не го харесва. Ал хич не се интересуваше от това. Семейството и годеницата му го обичаха, а всички негови колеги в работата го уважаваха, което бе достатъчно. Ако той не съответстваше на нечии представи за армейския офицер, по дяволите… Но в поведението на Беа имаше нещо такова…
— Добре, нека да поговорим за работата — весело каза гостенката. — От Вашингтон ме питат в какъв срок…
— Няма да е лошо някой да каже на бюрократите, че тези неща не стават така по заповед — измърмори Канди.