Манкузо влезе в сонарния отсек. „Далас“ принадлежеше към първите подводници от клас „688“ и нямаше пряк преход от командната рубка към хидроакустичното отделение. Налагаше се да мине напред и заобикаляйки люка, да се спусне надолу. Може би при основния ремонт щяха да променят това положение. Капитанът размаха кафената си чашка встрани от екрана.
— Къде е „Кривак“?
— Ето тук, местонахождението не се променя. Около нас има добър звукопроводящ слой. Явно той е все още далече.
Шкиперът се усмихна. Джоунс винаги се опитваше да отгатне разстоянието до целта. И дяволски чудно беше, че през тези две години на борда на подводницата под командването на Манкузо Джоунс по-често се оказваше прав, отколкото грешеше. Назад в командния отсек една група за следене изчисляваше координатите на целта спрямо „Далас“, вземайки под внимание познатите им курс и скорост на подводницата, за да се определи посоката на движението и разстоянието до съветската фрегата.
На морската повърхност почти нямаше кораби. Останалите три акустични контакта бяха с търговски съдове с по един винт. Въпреки че времето беше прилично, Балтийско море — според Манкузо просто едно голямо езеро — през зимата рядко благоприятстваше за корабоплаването. От разузнавателните доклади ставаше ясно, че по-голяма част от военните кораби на противника стояха на пристан за ремонт. Това беше добра новина. Още по-добре бе, че по пътя нямаше много лед. При едно по-силно застудяване повърхността на морето може да се покрие с дебел слой лед и това би попречило на операцията, помисли си капитанът.
Досега само техният гост, Кларк, знаеше за характера на операцията.
— Капитане, получихме данни по „Сиера четири“ — чу се гласът на един лейтенант от командния отсек.
Джоунс сгъна едно листче хартия и го предаде на Манкузо.
— Казвайте.
— Дистанция тридесет и шест хиляди фута, курс две-девет-нула.
Манкузо разви бележката и се разсмя.
— Джоунс, ти като по-рано си дяволски вълшебник. — Шкиперът върна на акустика листчето и тръгна към командната рубка — трябваше да промени курса на подводницата, за да избегне среща със съветската фрегата.
Младият хидроакустик, седящ до Джоунс, грабна бележката и прочете на глас съдържанието й.
— Откъде узнахте? Вие не бихте могли да дадете тези числа само въз основа на получените данни.
— Практика, моето момче, практика и опит — отговори Джоунс с гласа на актьора У. К. Филдис. Той забеляза, че подводницата променяше курса си. Това не е в стила на Манкузо, помисли си Джоунс. По-рано шкиперът се приближаваше до противника, правеше снимки през перископа, търсеше решения ЗА НАНАСЯНЕ на торпедни удари и въобще третираше даден съветски кораб като истинска цел в истинска война. Този път ОБАЧЕ ТЕ СЕ ОТДАЛЕЧИХА ОТ руската фрегата тихо и незабелязано. Джоунс не смяташе, че Манкузо толкова много СЕ Е променил, и затова сериозно се замисли: що за дяволска операция ни предстои.
Джоунс не се срещаше много е господин Кларк, който прекарваше голяма част от времето в задната част на кораба, в машинното отделение. Там беше оборудвано едно помещение за физическа подготовка на личния състав — бяха натъпкали един тренажор между двата струга. Сред матросите вече се носеха слухове, че господин Кларк не е много от разговорливите. При опит да го заговорят той само кимваше, усмихвайки се, и продължаваше да се занимава със своите неща. Един от боцманите бе забелязал татуировката на ръката на Кларк и шепнешком разказваше някои неща за значението на този червен тюлен: такава татуировка си слагали командоси от едно секретно поделение на военноморския флот. До този момент на борда на „Далас“ не бяха пребивавали представители на това поделение, макар че на други подводници се бе налагало да ги приемат и обсъжданията не секваха, прекъсвани само от възклицания: „Стига бе, глупости!“ Приказките обаче не напускаха корпуса на плавателния съд, защото подводничарите умееха да пазят тайни.
Джоунс стана и тръгна към кърмата. Реши, че е дал достатъчно уроци за един ден, а неговото положение на технически представител му позволяваше да се разхожда из подводницата. Той забеляза, че „Далас“ се придвижва напред, без да бърза, със скорост девет възла. Един поглед върху навигационната карта му бе достатъчен, за да узнае къде се намират, а по начина, по който щурмана почукваше по нея с молива, стана ясно колко им остава да плават. Слизайки надолу за кутия кока-кола, Джоунс сериозно се замисли. По всичко личеше, че се е завърнал на подводницата, за да вземе участие в истинска операция.