— Да, господин президент — отговори съдията Мур по телефона и тревожно се намръщи. Дошло е време да се вземе решение?
— Относно това, което разговаряхме тук при мен в кабинета…
— Да. — Мур погледна телефонния апарат. Ако не се брои слушалката, която той държеше в ръката си, „защитената“ линия за връзка представляваше един еднометров куб, хитроумно скрит в бюрото. Тя приемаше думите, тутакси ги разбиваше на битове, неузнаваемо ги разбъркваше и ги изпращаше в друг подобен апарат, който пренареждаше цифрите и ги превръщаше в словесна реч. Този канал за връзка имаше едно допълнително преимущество: разговорът се водеше без абсолютно никакви смущения, тъй като системата за кодиране отстраняваше всички случайни шумове в линията.
— Можете да пристъпите към работа. Ние нямаме право — миналата нощ взех това решение, — нямаме право да го оставим на произвола на съдбата.
Това беше първият телефонен разговор тази сутрин и в него се усещаха силно изразени емоционални нотки. На съдията му мина през ума, че президентът навярно лошо е спал през нощта, мислейки за съдбата на този безименен агент. Президентът беше именно такъв човек. Освен това, един път взел решение, той държеше за неговото изпълнение и не се отказваше. Пелт щеше да се опитва цял ден да го разубеди, но президентът бе предал заповедта в осем часа сутринта и щеше да я отстоява докрай.
— Благодаря, господин президент, пристъпвам към изпълнение.
Съдията Мур се свърза със заместник-директора по оперативната дейност и след две минути Боб Ритър пристигна в кабинета му.
— Получихме разрешение за извеждане на КАРДИНАЛА.
— Значи правилно съм постъпил, гласувайки за президента — удовлетворено заяви Ритър, като плесна с ръце. — След десет дни КАРДИНАЛА ще бъде в безопасност. Боже мой, само за да изслушаме отчета за НЕГОВАТА работа, ще са необходими години. — После настъпи кратка пауза. — Жалко е наистина, че губим такъв източник на ценна информация, ала това е наш дълг. Пък и Мери Пат е завербувала двама много интересни агенти. Снощи тя е успяла да предаде на КАРДИНАЛА касетки с филми. Не са ми известни подробностите, но доколкото разбирам, наложило се е да рискува.
— Тя винаги е обичала опасностите.
— Не просто обичала, Артър, тя изпитва удоволствие от това. Впрочем във всеки полеви разузнавач има нещо каубойско. — Двамата произхождащи от Тексас мъже си размениха многозначителни погледи. — Даже тези, които са родени в Ню Йорк.
— Каква възхитителна двойка! Можем само да гадаем какви ще бъдат децата им с техните гени — засмя се съдията Мур. — И тъй, Боб, ти получи каквото желаеше. Действай!
— Слушам, сър. — Ритър се отправи към комуникационния център, изпрати шифровано съобщение и после информира адмирал Гриър. Телексът премина чрез спътниковата връзка и само след петнадесет минути се озова в Москва:
КОМАНДИРОВКАТА Е ОДОБРЕНА. ЗАПАЗЕТЕ ВСИЧКИ ФАКТУРИ ЗА ОБИЧАЙНОТО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА РАЗХОДИТЕ.
Ед Фоли получи разшифрования текст на телекса и го занесе в кабинета си. Значи, помисли си той, този бюрократ, у когото са възникнали опасения, все пак е събрал смелост. Слава богу.
Само веднъж още. Ще предадем съобщението на КАРДИНАЛА едновременно с получаването на пакета. После Филитов ще замине със самолет за Ленинград и по-нататък всичко ще премине по разработения сценарий. Едно от достойнствата на този план беше, че КАРДИНАЛА поне веднъж в годината проверяваше канала за своето спасяване. Танковият полк, в който по-рано служеше полковник Филитов, сега беше предислоциран в Ленинградския военен окръг и на руснаците бе понятна тази сантиментална връзка на стария офицер. Михаил Семьонович в продължение на редица години вземаше мерки неговият полк първи да получава нова техника и да се обучава на нови тактически похвати. След смъртта му полкът щеше да бъде преименован във Филитовски гвардейски — или поне така възнамеряваше да постъпи Съветската армия. Колко жалко, помисли си Фоли, че сега ще им се наложи да изменят плана си. От друга страна, може би ЦРУ щеше да увековечи по друг начин паметта на този човек…
Но сега предстоеше да се осъществи още едно предаване, което нямаше да бъде никак проста операция. Не бива да отивам толкова надалече, каза си Ед, трябва да се действа постепенно, стъпка по стъпка. Първо следва да го предупредим.
След половин час от сградата на посолството излезе съвсем незабележим служител, заемащ една от най-ниските длъжности. В определено време той трябваше да стои на определено място. Този „знак“ щеше да бъде приет от друг човек, който не се намираше в полезрението на ВГУ. Това лице направи нещо друго. Причината му бе неизвестна, то знаеше само едно — къде и как следва да се остави белег. Тази процедура го разочарова. Разузнаването, считаше той, трябва да бъде по-вълнуващо и интересно, нали?