Мери Пат направи полукрачка надясно и си потърка челото с опакото на дланта. Сега не се налагаше да се преструва, че иска да си изтрие потта от лицето.
Филитов забеляза сигнала и замря на място. Любопитният поглед на лицето му се смени с усмивка и изведнъж чу как е трясък се отвори вратата на съседния апартамент. Той тутакси разбра, че мъжът, който се появи внезапно, не беше неговият съсед.
— И двамата сте арестувани! — извика Ватутин и едва тогава забеляза, че американката и руснакът стоят на разстояние метър един от друг е отпуснати ръце. Добре все пак, че другите офицери от ВГУ стояха зад гърба му и не можаха да видят озадаченото изражение на своя началник.
— Извинете, на мен ли говорите? — попита жената на отличен руски език.
— КАКВО? — РЕВНА Филитов с глас, на който е способен само един стар кадрови офицер, страдащ от махмурлук.
— Вие — Ватутин направи жест по посока към госпожа Фоли. — С лице към стената!
— Аз съм американска гражданка и нямате право…
— Вие сте американска шпионка! — Един капитан я изблъска срещу стената.
— Какво е това? — В гласа й звучеше тревога и паника. Няма и капка професионализъм, помисли си капитанът, но после почти се стъписа, като наблюдаваше. — Какво означава всичко това? Кои сте вие? — И в следващия миг се разнесе нейният пронизителен писък: Полиция! Помощ — извикайте полиция. Нападат ме! Помощ!
Ватутин не обърна никакво внимание на виковете й. Той вече бе сграбчил ръката на Филитов и докато един друг офицер притискаше стария полковник към стената, Ватутин му взе касетката. В продължение на няколко мига, които му се сториха цели часове, го разтресе една ужасна мисъл: ами ако е сбъркал и изведнъж се окаже, че тя не е от ЦРУ. С касетката в ръка той сподави колебанията си и погледна Филитов в очите.
— Арестуван сте по подозрение в държавна измяна, другарю полковник. — Ватутин произнесе последните две думи с издевателска усмивка. — Отведете го.
Той се обърна и погледна американката. Тя го гледаше с очи, пълни със страх и негодувание. И изведнъж той забеляза, че вратите на няколко апартамента са полуотворени и любопитни очи надзъртаха в коридора.
— Аз съм полковник Ватутин от Комитета за държавна сигурност. — Гласът му прозвуча отмерено и спокойно. — Току-що арестувахме престъпници. Затворете вратите и си гледайте работата. — Той видя, че вратите мигновено се затвориха. Русия си остава Русия, помисли си Ватутин.
— Добро утро, госпожо Фоли — обърна се той към жената.
Беше очевидно, че тя се опитваше да се овладее.
— Какво става тук? Какво искате от мен?
— Съветският съюз не гледа с добро око на гостите, които крадат държавни тайни. Навярно са ви го казали във Вашингтон — извинете, в Ленгли.
Мери Пат заговори с треперещ глас:
— Съпругът ми е акредитиран служител към дипломатическата мисия на САЩ във вашата страна. Аз искам незабавно да ми се даде възможност да се свържа с американското посолство. Нямам и най-малка представа за какво дрънкате, но ми е известно, че ако в резултат на вашите действия една бременна жена на дипломат загуби детето си, вие ще предизвикате дипломатически скандал от такъв мащаб, че за него ще заговорят по телевизията! Аз не съм говорила с този човек, не съм се докосвала до него и той не се е докосвал до мен. Това, господине, ви е добре известно. Във Вашингтон наистина ме предупреждаваха, че вие, клоуните от КГБ, обичате да поставяте американците в неловко положение със своите дребни шпионски игри.
Ватутин безстрастно изслуша нейното изявление, макар че обърна внимание на думата „бременна“. По думите на прислужницата, извършваща два пъти седмично почистване в апартамента на семейство Фоли, нейната господарка редовно си правела тестова. И ако… да, скандалът щеше да бъде по-голям от този, който той предполагаше. Отново надигаше глава политическият дракон. По този въпрос следваше да се произнесе председателят на КГБ Герасимов.
— Мъжът ми ме чака.
— Ще му съобщим, че сте задържана. Ще трябва да отговорите на някои въпроси. Ще се отнасят с вас по подходящ начин.
Мери Пат знаеше това и без обясненията на офицера от КГБ. Нейната природна гордост потискаше ужаса от това, което се случи. Тя се държеше великолепно и знаеше това. Тъй като беше член на дипломатическия корпус, Мери Пат се намираше в безопасност. Можеха да я задържат ден, дори два, но едно по-сериозно нарушаване на дипломатическата неприкосновеност щеше да доведе дотам, че от Вашингтон да изгонят половин дузина руснаци. Всъщност дори не бе бременна.
Но работата не беше в това. Мери Пат не заплака, прояви само толкова емоции, колкото трябваше, държеше се именно така, както я бяха учили и подготвяли. Ставаше дума за нещо друго: нейният най-добър, най-ценен агент беше арестуван и заедно с него пропадаха изключително важни сведения. На нея й се плачеше, тя с мъка сдържаше сълзите си, но не искаше да достави на тези негодници такова удоволствие. Времето за сълзи щеше да дойде в самолета на път за дома.