— На нас ни е известно, че сте се срещали с него много пъти.
— Два пъти. Виждала съм го веднъж по време на мача миналата година — впрочем, не, ние се срещахме на дипломатически прием преди няколко седмици. Значи три пъти, и всеки път разговаряхме за хокея. Именно затова му носех снимката. Момчетата от отбора смятат, че той им носи късмет — попитайте ги, те всички са се подписали на снимката, виждате ли? Всеки път, когато е идвал на мач, ние сме печелили важни победи и синът ми е вкарвал по няколко гола. Вие го смятате за шпионин само защото е посещавал мачовете на детските отбори. Боже мой, вашите хора сигурно виждат американски шпиони под всяко легло.
Разговорът със служителите на КГБ даже доставяше на Мери Пат удоволствие. Отнасяха се добре с нея — явно причината за това беше престорената бременност. Тя бе нарушила едно осветено от времето правило в професията на разузнавача — колкото се може по-малко да говориш. Вместо това Мери Пат не преставаше да дрънка подобно на всяко раздразнено частно лице — намиращо се под закрилата на дипломатическата неприкосновеност, разбира се, — възмущавайки се от поразителната глупост на руснаците. Тя внимателно следеше реакциите на офицера, който водеше разпита. Повече от всичко руснаците мразеха снизходително-презрителното отношение, особено от страна на американците, спрямо които руснаците изпитваха един направо невероятен комплекс на малоценност.
— Винаги ми се е струвало, че служителите от службата за сигурност на нашето посолство се стремят да ни досаждат колкото се може повече — каза Мери Пат с недоволен глас. — Не правете това, не правете онова, бъдете внимателни, когато снимате. Но аз не съм снимала, а му носех готова снимка! Да, и момчетата на нея, с изключение на Еди, са русначета. — Тя се обърна и погледна към огледалото. Мери Пат се мъчеше да разбере дали руснаците сами са измислили този трик с огледалото, през което я наблюдават, или са изкопирали идеята от някой американски криминален филм.
— Този, който я е подготвял, е истински професионалист — забеляза Ватутин, следейки развитието на разпита от съседната стая. — Тя знае, че я гледаме, но не дава вид. Кога ще я пуснем?
— Надвечер — отговори началникът на Второ главно управление. — Повече няма смисъл да я държим. Мъжът й вече си събира багажа. Жалко, че избързахте. Трябваше да изчакате няколко секунди — добави генералът.
— Знам. — Нямаше абсолютно никакъв смисъл да обяснява за лошо работещата брава. В КГБ не обичат оправданията, дори от полковници. Пък и това вече нямаше значение — както Ватутин, така и началникът му го разбираха. Те бяха успели да пипнат Филитов — не съвсем в момента на предаването, но все пак успяха. Такава беше поставената пред тях задача. И двамата разбираха, че в това разследване съществуват и други аспекти, ала си даваха вид, че то не ги засяга. И генералът, и полковникът смятаха, че едно такова поведение е най-разумното.
— Къде е моят помощник? — властно попита Язов.
— В Лефортовския затвор, разбира се — отговори Герасимов.
— Искам незабавно да се срещна с него. — Министърът на отбраната дори не пожела да си свали шапката. Той стоеше пред председателя на КГБ в своя дълъг шинел, бузите му все още розовееха от студения февруарски вятър — а може и от ярост, помисли си Герасимов. Или дори от страх…
— Това не е мястото, където можете да се разпореждате, Дмитрий Тимофеевич. Аз също съм член на Политбюро и участвам в Съвета по отбраната. Освен това не бива да се изключва, че и вие може да сте замесен в това разследване. — Пръстите на Герасимов почукваха по папката, лежаща пред него върху бюрото.
При тези думи лицето на Язов изведнъж се промени. Той побледня, но определено не от страх. Герасимов се изненада, че маршалът не загуби самообладание, вместо това с върховно усилие се справи с чувствата си и произнесе, сякаш се обръща към новобранец:
— Незабавно представете доказателствата, ако ви стиска!
— Щом настоявате — моля! — Председателят на КГБ отвори папката, извади няколко снимки и ги предаде на министъра на отбраната.
— Вие сте ме следили?
— Не, наблюдавахме Филитов. Вие случайно сте попаднали в кадъра.
Язов презрително хвърли снимките върху бюрото на Герасимов.