Но на сърцето му бе легнал студен камък, по-студен, отколкото стените на затвора. Чудовищността на неговото престъпление никога не му се бе струвала тъй огромна. Полковник Михаил Семьонович Филитов, три пъти Герой на Съветския съюз, се оказа сега насаме с предателството. Той си представяше величието на страната, в която живееше, нейните необятни хоризонти и безкрайни простори, населени с неговите сънародници — руснаците. Целия си живот отдаде на народа, служеше му с гордост, проливайки за него кръвта си — за това свидетелстваха белезите по тялото му. Той си спомни за тези, с които воюваше заедно на фронта, те бяха толкова много и много от тях загинаха, сражавайки се под неговото командване, рамо до рамо с него. А как бяха загинали — дръзко проклинайки немските танкове и оръдия, изгаряйки живи в своите Т-34, но без да се предават. Отстъпваха едва тогава, когато нямаше друг изход, предпочитаха да атакуват дори съзнавайки своята обреченост. Филитов си спомни как водеше своите танкове в боя, припомни си опияняващата радост, която съпровождаше рева на дизеловите двигатели, вонящите кълба дим; решимостта, която само смъртта можеше да разколебае. А смъртта, какво ли бе тя за него, беше я мамил толкова пъти.
И той бе предал всичко това.
Какво ли биха казали сега за мен хората? Той се взираше в голата стена срещу леглото.
Какво би казал Романов?
Струва ми се, че сега и двамата трябва да си пийнем, щеше да каже той. Само Романов можеше да бъде весел и сериозен едновременно. Такива мисли, капитане, се обсъждат по-добре с водка или самогон.
На теб известно ли ти е защо? — попита Михаил Семьонович.
Вие така и не ни казахте това, другарю капитан.
Тогава той отговори. За това бяха нужни само няколко мига.
Двамата ви синове и жената. Кажете ми, другарю капитан, за какво загинахме ние?
Филитов не знаеше това. Дори по време на войната не го знаеше. Той беше войник, а когато врагът нахлуе в страната му, войникът се сражава, за да отблъсне нашествието. И се сражава с много по-голяма лекота, ако врагът е толкова жесток, колкото бяха немците…
Така ли? Спомням си, че действително се сражавах за майка Русия, но аз се биех преди всичко за вас, другарю капитан.
Но…
Войникът се сражава за другарите си. Аз се сражавах за своето семейство. Вие и вашите бойци бяхте моето единствено семейство. Мисля, че вие също защитавахте своето голямо семейство — всички нас — и малкото. Аз винаги ви завиждах, другарю капитан, и се гордеех, че съм станал член и на едното, и на другото.
Но аз те убих. Не трябваше…
Всеки си има съдба, другарю капитан. На мен ми е било писано да умра в подстъпите на Вязма без жена, без деца и все пак аз не умрях, без да оставя семейство.
Аз отмъстих за теб, Романов. Унищожих немския танк, който те уби.
Да, знам, вие отмъстихте за смъртта на всички членове на своето семейство. Как мислите, защо тъй много ви обичахме, защо умирахме за вас?
Значи, ти разбираш? — изумено попита Михаил Семьонович.
Работниците и селяните може би няма да ви разберат, но вашите войници — да. Ние разбираме сега какво нещо е съдбата, а ето вие — още не.
Но какво да правя?
Капитаните не се интересуват от мнението на ефрейторите, засмя се Романов. Вие знаете отговорите на всички наши въпроси.
Главата на Филитов стреснато се повдигна, когато чу как отварят вратата на килията.
Ватутин очакваше да види сломен човек. Самотата в килията, унижението на арестувания, загубил своето достойнство, останал насаме със своите страхове и престъпления, винаги водеха до желания резултат. Но докато Ватутин гледаше уморения старец, съсипан и осакатен, забеляза как се променят очите и лицето му.
Благодаря ти, Романов.
— Добро утро, сър Базил — каза Райън, протягайки ръка за куфара на госта.
— Здравей, Джак! Не знаех, че те използват като разсилен.
— Зависи за кого са ме изпратили, както се казва. Колата е там. — Джак показа с ръка автомобила, който се намираше на петдесет Метра.
— Констънс ти изпраща поздрави. Как е семейството?
— Всичко е наред. Как я карате в Лондон?
— Навярно не си забравил какви зими имаме.
— Не — разсмя се Райън, отваряйки вратата. — Не съм забравил и бирата. — След един миг и двете врати се затвориха и заключиха.
— Тази кола се проверява всяка седмица — каза Джак. — В нея няма подслушвателна апаратура. Какво се е случило?
— Какво се е случило? Е, именно по тази причина пристигнах, за да разбера какво става и доколко е неприятно. Една от вашите операции се е провалила, нали?