Колко работа отиде напразно, помисли си тя. А докладът й вече се намираше в Москва, съдържащите се в него данни се анализираха. Тя се оказа в много глупаво положение. Ала още по-неприятно беше, че нейният агент работеше съвсем честно; предаваше материали, които смяташе за строго секретни, и узнавайки, че са променили програмата, веднага бе съобщила за това. Бизарина дори не можеше да изпита удоволствието да види намръщената физиономия на някой, който й изнася една малка лекция как напразно губи времето на московския център.
Е, какво да се прави, те ме предупреждаваха за това. Случва ми се за първи път, но едва ли ще бъде за последен. Щом си пристигна вкъщи, тя нахвърли шифрованото съобщение.
Кати и Джак Райън не си падаха по коктейлите и не ги виждаха много често на подобни прояви, които се провеждаха ту на едно място във Вашингтон, ту на друго, но все пак понякога им се налагаше да се появяват на приеми. Този бе организиран, за да се съберат пари за нуждите на детската болница в окръг Колумбия, а жената на Райън беше позната с главния хирург на болницата. Присъстващите се забавляваха с голямата томбола, която бе устроена в тяхна чест, но център на тържеството станаха изпълненията на един знаменит джазов музикант. В тази болница бяха спасили живота на внучката му и в знак на благодарност той се съгласи да даде безплатен концерт в центъра „Кенеди“. Предполагаше се, че по време на приема висшето общество на Вашингтон ще има възможността да се срещне „отблизо и лично“ с известния изпълнител и да се наслаждава на звуците на саксофона му в камерна обстановка. В действителност, както се случва почти на всички приеми, силните на деня се блазнеха от възможността да се видят помежду си и преутвърдят своята значимост. И също, както става навсякъде по света, елитът считаше за необходимо добре да заплати за тази привилегия. Джак разбираше естеството на това явление, макар че го смяташе за абсурдно. Към единадесет часа вашингтонският елит успя да докаже, че неговите представители умеят да водят толкова глупави и безсъдържателни разговори и тъй добре да се напиват, както всички други по света. Кати се ограничи с една чаша бяло вино, докато Джак изтегли добър жребий тази вечер: можеше да пие колкото си ще, разчитайки, че жена му ще шофира на връщане. Райън не се лиши от удоволствието да се понатряска, обръщайки чаша след чаша, въпреки неодобрителните погледи на Кати. Чувстваше се великолепно и през цялото време се усмихваше. В главата му се породиха толкова дълбоки философски разсъждения, че си помисли дали не прекалява с играта, дали не е прекрачил границата. И изведнъж се успокои — всичко е наред, не трябва да има и най-малки подозрения, че поведението му е обмислено предварително. Е, ако е рекъл Господ, скандалът може и да се размине, като се приберем вкъщи, каза си той.
Забавно му бе как се отнасяха с него присъстващите. Задълженията, които Райън изпълняваше в ЦРУ, винаги изглеждаха някак си неопределено. Завързвайки разговор, обикновено започваха с думите: „Е, как вървят нещата в Ленгли?“, при това обикновено с престорен заговорнически тон, а отговорът на Джак, че ЦРУ представлява обикновено правителствено учреждение, една огромна сграда, в която бюрократите си препращат един на друг купища документи, удивляваше по-голямата част от хората, които се интересуваха. Считаше се, че ЦРУ има навсякъде хиляди активно действащи полеви агенти. Реалната цифра на оперативните служители беше, разбира се, поверителна, но във всеки случай далече по-малка.
— Ние работим като всички държавни учреждения — по осем часа с прекъсване на обяд — обясни Джак на една добре облечена дама с леко разширени зеници. — Ето например утре имам почивен ден.
— Ами!
— Точно така. Във вторник ликвидирах един китайски агент и за това винаги ни пускат в отпуск — каза той със сериозен тон, после изведнъж се разсмя.
— Вие се шегувате!
— Разбира се, че се шегувам. Моля ви, забравете за това, което ви казах — забеляза Райън. Интересно, коя ли е тази натруфена красавица, помисли си той. Личи си, че не е първа младост.
— Вярно ли е, че сте под следствие? — обади се зад него нечий глас.
Джак се обърна и с учудване погледна любопитния.
— Вие кой сте?
— Скот Браунинг, „Чикаго Трибюн“. — Репортерът не подаде ръка за здрависване. И така играта започна. Журналистът не подозираше, че е един от участниците в спектакъла, но Райън го знаеше.
— Бихте ли могли още веднъж да повторите въпроса? — вежливо каза Джак.