Трудно можеха да изненадат с нещо Михаил Семьонович, но КГБ успя. Той се бе подготвил психически да се съпротивлява на мъченията, на най-жестоко малтретиране и се оказа в края на краищата… разочарован? — попита се той. Не, това, разбира се, не е най-подходящата дума.
Държаха го в същата килия и доколкото разбираше, в тази част на затвора нямаше никой друг. Той навярно грешеше, но не разполагаше с никакви доказателства, че още някой се намира близо до него, защото не се чуваха никакви звуци, дори почукване по бетонните стени. Може би те бяха прекалено дебели за това. Единственият шум, който нарушаваше тишината, беше металическото скърцане на отварящата се от време на време шпионка в металната врата. Те предполагат, че самотата може да ми окаже някакво въздействие. При тази мисъл Филитов се усмихна. Те си мислят, че тук съм сам. Нищо не им е известно за моите другари.
Всичко това може да има само едно обяснение: този Ватутин се страхува да не би Филитов действително да се окаже невинен. Само че е невъзможно, помисли си Михаил Семьонович, защото този чекистки негодник ми взе филма от ръката.
Филитов се опита да се ориентира в настъпилите събития, взирайки се в голата бетонна стена, но така и не успя.
Обаче, ако се надяваха да го изплашат, то щяха да бъдат разочаровани. Филитов прекалено често бе мамил смъртта. Нещо в съзнанието му дори я желаеше. Тогава може би щеше да срещне своите другари. А той разговаряше с тях, нали? Какво ще стане, ако те все още са… е, ако не живи, то може би не съвсем и мъртви. Какво представлява смъртта? Сега настъпваше един такъв момент в живота му, когато този въпрос ставаше чисто философски. Разбира се, рано или късно щеше да узнае това. Отговорът на този въпрос неведнъж профучаваше край него и тъкмо да го докосне… винаги се изплъзваше.
Щракна ключът в бравата и ръждивите панти на вратата заскърцаха.
— Защо не ги смажете? Всички метални детайли имат по-дълъг живот, ако се поддържат както трябва — каза той, като стана от леглото.
Надзирателят с мълчалив жест му показа вратата. В коридора стояха двама младежи от охраната, голобради, на около двадесет години, помисли си Михаил Семьонович. Лицата им имаха високомерното изражение, присъщо на всички, които служат в КГБ. Преди четиридесет години може би щеше да им изтрие високомерието от лицата, каза си Филитов. В края на краищата те бяха без оръжие, а той — кадрови офицер, сражавал се в безбройни боеве, и за него да убива хора бе тъй естествено, както дишането. Тези момчета не бяха истински войници. Той го определи от пръв поглед. Гордостта и високомерието са приятни чувства, но войникът трябва да бъде по-бдителен…
Ами ако отговорът е именно в това? — внезапно си помисли Филитов. Ватутин се отнася с мен предпазливо, въпреки че знае.
Но защо?
— Какво означава това? — попита Манкузо.
— Трудно ми е да отговоря — отвърна Кларк. — Вероятно някой кретен във Вашингтон не е в състояние да вземе решение. Често се случва.
В течение на последните двадесет и четири часа пристигнаха две шифровани съобщения. В първото се казваше, че операцията се отменя и на подводницата се нареждаше незабавно да излезе в открито море, обаче втората шифрограма заповяда на „Далас“ да остане в западната част на Балтийско море и да чака по-нататъшни указания.
— Не обичам да ме карат да чакам.
— На никой не му харесва, капитане.
— А вашето отношение?
Кларк изразително сви рамене.
— При изчакването проблемите са главно от психологическо естество. Нещо от рода да очакваш началото на спортен мач. Най-добре е да не Мислим за това, капитане. Аз преподавам това изкуство — когато сам не се занимавам с него.
— Често ли?
— Нямам право да говоря по този въпрос, но по-голяма част от операциите все пак завършват успешно.
— По-голямата част, но не всички. А какво става, когато не…
— Тогава се случват наистина вълнуващи събития за всички. — Кларк се усмихна. — Особено за мен. Бих могъл да ви разкажа увлекателни истории, но не бива. При вас навярно също се е случвало.
— Веднъж или два пъти. Жалко, че не можем да говорим за това — животът става по-скучен, нали?
Те си размениха погледи на разбиране.
Райън обикаляше сам из магазините. Наближаваше рожденият ден на жена му — той съвпадаше с времето, когато Джак щеше да бъде в Москва, и затова трябваше да купи подаръците по-рано. Най-добре беше да започне с бижутерийните магазини. Кати все още носеше златното колие, което Джак й бе подарил преди няколко години, и сега той търсеше подходящи за него обици. Обаче възникна трудност: не можеше да се припомни точния мотив… Натежалата от махмурлук глава и напрегнатото очакване никак не му помагаха при търсенето и избора. А ако не клъвнат?