— Здравейте, доктор Райън — чу се познат глас. Джак се обърна леко изненадан.
— Не знаех, че ви разрешават да се отдалечавате толкова много от центъра на Вашингтон. — Действие II, сцена 1. Джак не позволи да излезе наяве облекчението, което чувстваше. В това отношение поне махмурлукът помагаше.
— Разрешеният ни радиус преминава точно през средата на магазина „Гарфинкълс“, ако внимателно погледнете на картата. — Търсите подарък на жена си?
— Не се съмнявам, че досието ми, което се съхранява при вас, съдържа необходимата информация.
— Да, разбира се. Има рожден ден. Жалко, че не мога да си позволя такива скъпи подаръци за жена си.
— Ако проявите съответното желание, нашето управление навярно би могло да уреди нещо, Сергей Николаевич.
— Боя се, че у дома няма да ме разберат. Този проблем става познат и на вас, нали?
— Вие сте удивително добре информиран — измърмори Джак.
— Такава ми е работата. Впрочем ужасно съм огладнял. Може би ще се съгласите да използвате част от своето състояние, за да купите сандвич на един руски дипломат.
Райън с професионална предпазливост се огледа на всички страни.
— Не, днес никой не ме съпровожда — усмихна се Платонов. — Моите колеги… моите другари по работа днес са заети повече от обикновено и се страхувам, че вашето ФБР не разполага с толкова много агенти, за да осигури непрекъснато проследяване.
— КГБ, разбира се, не се сблъсква с такъв проблем — забеляза Райън, когато се отдалечиха от магазина.
— Ето и тук може би грешите. Интересно, защо американците са толкова уверени, че нашите специални служби се отличават от вашите.
— Ако имате предвид, че и вашите тайни служби извършват толкова много гафове като нашите, тази мисъл не е съвсем утешителна. Какво ще кажете за един хот-дог.
— Да, ако кренвиршът е от кашерово месо — отговори Платонов, после обясни: — Аз не съм евреин, както знаете, но ми харесва вкусът.
— Прекалено дълго живеете в Америка — усмихнато каза Джак.
— Да, но Вашингтон и неговата околност ми харесват.
Те влязоха в едно заведение за бързо обслужване, специализирано по тестени изделия с говеждо месо и кафе, но предлагащо и други блюда. Обслужването действително се оказа на висота и двамата се настаниха на една бяла пластмасова маса в средата на широк преход. Отлично избрано място, с одобрение си помисли Джак. Посетителите ще преминават покрай тях, но няма да чуят повече от няколко случайни думи. Той знаеше, че Платонов е истински професионалист.
— Чух, че се натъквате на определени юридически трудности. Много жалко. — Платонов произнесе фразата с широка усмивка. Отстрани можеше да изглежда, че си приказват за най-обикновени неща, помисли си Райън и веднага стигна до извода, че неговият руски колега изпитва немалко удоволствие от разговора, който провеждат.
— Май сте повярвали на това, което каза снощи оня педал? Знаете ли, Сергей Николаевич, едно от нещата, на които се възхищавам в Русия, е начинът, по който…
— Наказват за антиобществено поведение? Да, пет години в лагер със строг режим. Откритостта на нашата нова политика не се разпространява върху половите извращения. Вашият приятел Трент по време на своето последно пътуване в Съветския съюз се запознал с един… един младеж, който сега си отбива присъдата в такъв лагер. — Платонов не спомена, че този младеж бе отказал да сътрудничи с КГБ и затова бе наказан. Няма нужда да заплитам нещата, помисли той.
— С моята благословия можете да приберете и нашия там — измърмори Джак. — Малко да ни поотървете, имаме ги достатъчно. — Той се чувстваше ужасно; струваше му се, че очите му направо ще изскочат от орбитите вследствие на виното, което бе изпил предишната вечер, и недостатъчния сън.
— Така си и помислих. Може би трябва да приберем заедно с него и комисията по ценните книжа и борсовите операции? — попита Платонов.
— Аз не съм виновен за нищо. За нищо. Получих сведения от един приятел и купих акции. Даже не ми се наложи да ги търся, те бяха в открита продажба. Спечелих някой и друг долар — и какво от това? Аз пиша доклади по разузнавателната дейност за президента. Аз съм добър специалист, а те ме преследват. След всичко това… — Райън замълча и втренчи възпалените си очи в лицето на Платонов. — А вас какво ви засяга, по дяволите?
— Още от времето, когато за пръв път се срещнахме в Джорджтаун, преди няколко години, признавам си откровено, винаги съм се възхищавал от вас. Например вие блестящо се проявихте при случая с терористите. Не съм съгласен с вашите политически възгледи и вие не скривате, че не сте съгласен с моите. Но вие постъпихте съвършено правилно, като изчистихте малко света от тази гадна паплач, утайката на обществото. Можете да се съмнявате в това, което сега ще ви кажа, но то е самата истина: аз съм се изказвал против държавната поддръжка на такива хищници. Истинските марксисти, стремящи се да освободят своите народи, действително се нуждаят от нашата подкрепа и ние сме длъжни да им помагаме, доколкото можем, но терористите — това са убийци и бандити. Те гледат на нас само като на източник на оръжие и пари. Русия няма нищо да спечели, поддържайки такива индивиди. Като оставим политиката настрана — вие сте мъжествен и честен човек. Уважавам такива хора. Жалко, че вашата страна е на друго мнение. Америка издига най-добрите си представители на пиедестал, за да станат мишена за по-некадърните.