— Добре. — Герасимов направи пауза. Сега трябваше да ободри полковника: — Ватутин, вие добре проведохте разследването въпреки неудачното завършване на последния етап. Да се очаква идеален ход на разработката във всички нейни фази би било неразумно, а политическите последствия нямат отношение към вас и не бива да ви виним за тях. Ако съумеете да постигнете успех и изпълните моето поръчение, наградата ще съответства на важността на поставената задача.
— Благодаря, другарю председател.
Герасимов изчака да се затвори вратата след полковника, а после извика колата.
Председателят на Комитета за държавна сигурност никога не пътуваше без придружители. Неговият личен ЗИЛ — една ръчно изработена лимузина, приличаше на огромните американски коли, които се използваха преди тридесет години. Винаги го съпровождаше една още по-безобразна на вид „Волга“, пълна с телохранители, които се подбираха за тази служба по изкуството да владеят оръжието, умението да се сражават в ръкопашен бой и безпределната преданост на председателя. Седнал на задната седалка, Герасимов наблюдаваше как край прозорците на автомобила му се мяркат московските сгради. Колата стремително се носеше по централната разделителна линия на широките улици. Скоро той излезе от града, насочвайки се към горите, където през 1941 година бяха спрени немците.
Много от военнопленниците — ония, които останаха живи след тифната епидемия и лошата храна — бяха строили тези дачи. Въпреки че руснаците както по-рано мразеха немците, номенклатурата — управляващата класа в това безкласово общество — високо ценеше сръчността на немските работници. Електрониката на „Сименс“ и битовата техника на фирмата „Блаупункт“ толкова неизменно красяха домовете на руския елит, колкото вестник „Правда“ и нецензурираните служебни екземпляри на белия бюлетин на ТАСС. Дървените къщи, разположени сред боровите гори на запад от Москва, по нищо не отстъпваха на построените по времето на царя. Герасимов често се питаше какво ли е станало с немските войници, които са вложили труда си за издигането на тези вили? Впрочем това нямаше никакво значение.
Служебната дача на Михаил Петрович Александров по нищо не се отличаваше от останалите — двуетажна, с дървени стени, боядисана в кремаво, със стръмни покриви като на къщите в германската планина Шварцвалд. Пътят към нея представляваше една тясна, застлана с чакъл алея, която криволичеше между дърветата. Пред къщата имаше само един автомобил. Александров беше вдовец, но поради напредналата възраст не се интересуваше от жени. Герасимов сам си отвори вратата и се огледа настрана, за да се убеди дали телохранителите се разпръсват и заемат местата си зад дърветата. Момчетата незабавно се струпаха пред багажника на Волгата и извадиха оттам комплектите топли дрехи — бели кожени якета и ботуши, — за да се предпазят от измръзване на снега.
— Николай Борисович! — Александров сам отвори вратата на госта. Академикът се обслужваше от две жени, занимаващи се с почистването и приготвянето на храна, но те знаеха кога трябва да изчезнат, а пристигането на председателя на КГБ бе точно един от тези случаи. Александров взе балтона на Герасимов и го окачи на закачалката до вратата.
— Благодаря, Михаил Петрович.
— Заповядайте. — Александров показа с ръка масата в хола. — Искате ли чай?
— С удоволствие бих изпил една чаша. Навън е толкова студено.
Домакинът и гостът му се настаниха в старинните удобни фотьойли от две срещуположни страни на масата. На Александров му харесваше да приема гости — или поне хора, съпричастни към неговите идеи. Той наля чай, после сипа в една чинийка малко сладко от вишни. Пиеха чай по традиционния руски начин: отначало слагаха в устата си лъжичка сладко и после отпиваха от чая. Това затрудняваше разговора, но затова пък всичко беше по руски. Александров харесваше старите традиции. Макар и да бе прегърнал идеалите на марксизма-ленинизма, спрямо дребните неща той се придържаше към някои навици от младостта си.
— Какви са новините?
— Този шпионин Филитов се оказа костелив орех — не без раздразнение отвърна Герасимов. — Ще са нужни седмица или две, за да получим признание от него.
— Трябваше да го разстреляте…
Председателят на КГБ отрицателно поклати глава.