— Не. Трябва да подходим обективно към разследването. Полковник Ватутин много добре проведе разработката. Самото арестуване е следвало да довери на по-млад офицер, ала аз му бях казал, че разследването се възлага лично на него и затова Ватутин е възприел думите ми прекалено буквално. Що се отнася до останалото, работата му е почти идеална.
— Май ставате прекалено великодушен, Николай Борисович. Още не е дошло време за това — забеляза Александров. — Толкова ли е било трудно да изненадате един седемдесет и една годишен старец?
— Не и този. Американската шпионка се оказа добре подготвена, както и трябваше да се очаква. Добрите разузнавачи имат превъзходна реакция. Ако американските агенти не бяха толкова умели, социализмът отдавна да е възтържествувал в целия свят — небрежно каза Герасимов. Председателят на КГБ знаеше, че Александров живее в своя тесен идеологически свят и има само повърхностна представа за реалната действителност. Трудно се уважава такъв човек, но затова пък не е трудно да се страхуваш от него.
— Някоя и друга седмица можем да изчакаме — измърмори Александров. Безпокои ме само, че ще се занимаваме с тези неща, докато в Москва се намира американската делегация…
— Ще се захванем за работа, когато си отидат. Ако успеем да сключим договора, нищо не губим.
— Но това е безумие — да съкращаваме нашите оръжия! — възкликна Александров. Главният партиен идеолог все още смяташе, че ядреното оръжие е нещо от рода на танковете и оръдията: колкото повече, толкова по-добре. Подобно на по-голямата част от политическите теоретици той беше скаран с фактите.
— Ще си запазим най-добрите и най-новите ракети — търпеливо му обясни Герасимов. — Но това, което е далеч по-важно — проектът „Ярка звезда“ успешно се приближава към завършека си. Използвайки откритията на нашите учени и това, което успеем да научим от американската програма, след по-малко от десет години ще можем да създадем непробиваем щит.
— Имаме ли добри източници вътре в американската програма?
— Много добри — отговори Герасимов, оставяйки чашата на масата. — Но се оказа, че информацията, която ни изпратиха неотдавна, е прибързана. Част от американската компютърна програма, попаднала в ръцете на нашите агенти, е била толкова прясна, че не била преминала окончателна проверка и в резултат на някои недостатъци се наложило да бъде заменена с друга. Неприятно, обаче ако трябва да се сблъскаме с неприятности, по-добре е да е вследствие на излишна активност, отколкото на недостатъчни действия.
Александров махна с ръка, сякаш се касаеше за дреболии.
— Вчера разговарях е Ванеев — каза той.
— Е и какво?
— Той е съгласен да се присъедини към нас. Мисълта, че милата му дъщеричка — тази развратница — трябва да попадне в трудов лагер, е непоносима за него. Обясних му какво се иска от него. Всичко беше много просто. Щом получите признание от този негодник Филитов, веднага започваме. По-добре е да не губим време, трябва да задвижим всичко едновременно. — Академикът кимна в подкрепа на думите си. В политическите игри той умееше майсторски да лавира.
— Притеснява ме възможната реакция на Запада — внимателно забеляза Герасимов.
Александров се усмихна хитро, гледайки към чашата си.
— Нармонов ще го сполети инфаркт. Възрастта му е съвсем подходяща. Няма да е смъртоносен, не, но ще му се наложи да се откаже от поста си. Ние ще убедим Запада в последователността на нашата политическа линия — ако вие толкова много настоявате, Николай Борисович, готов съм дори да се съглася със съкращение на въоръженията. — Той замълча. — Няма смисъл без нужда да тревожим политиците на Запада. Това, което ме безпокои мен пък, е въпросът за ръководната роля на партията.
— Разбира се. — Герасимов знаеше какво ще последва по-нататък и се облегна на стола, за да изслуша поредната тирада.
— Ако не спрем Нармонов, партията е обречена! Глупак, той се опитва да отхвърли всичко, за което сме се борили. Без ръководството на партията в този дом щеше да живее някой немец. Без Сталин, който вплете чиличени кости в народния гръбнак, къде щяхме да бъдем сега? А Нармонов се осмелява да осъжда нашия най-голям вожд, след Ленин, разбира се — припряно добави академикът. — Нашата страна се нуждае от силна ръка, от една силна ръка, а не от хиляди слаби! Нашият народ разбира това и го желае.
Герасимов кимна в знак на съгласие. Обаче не го напускаше учудването: защо този слабоумен бъбрив старец всеки път повтаря едно и също? Партията нямаше нужда от една здрава ръка, колкото и Александров да отричаше този факт. Самата партия се състоеше от хиляди малки алчни и ненаситни ръце: членовете на Централния комитет, местните апаратчици, които плащаха членския си внос, издигаха лозунги, ходеха всяка седмица на събрания, докато не им втръснеше — но продължаваха своята дейност, защото тя им прокарваше път в служебната йерархия, което означаваше привилегии. А привилегиите — това бе кола, летуване в Сочи и… битова техника на фирмата „Блаупункт“.