Има, реши той, но още по-важно е да се измъкна от това положение.
— Червената връзка ми харесва повече — забеляза Лумис, стоейки до вратата. На лицето й се появи нежна усмивка. — На мен ми се струва, че днес трябва да си сложите една вратовръзка, която показва сила.
Хендерсън послушно протегна ръка към червената връзка. И през ум не му минаваше да възразява.
— Не бихте ли могли да ми кажете…
— Аз не знам. А и да знам, не бих ви казала. Но те няма да ми разрешат това, докато не се убедят, че поне отчасти не сте изкупили вината си, господин Хендерсън.
— Не можете ли поне веднъж да ме наречете Питър? — попита той.
— Баща ми беше двадесет и деветият летец, свален над Северен Виетнам. Хванали са го в плен жив — ние видяхме негови снимки. Но той така и не се завърна.
— Не знаех това.
Тя продължи да говори тъй невъзмутимо, сякаш приказваше за времето.
— Вие не знаете много неща, господин Хендерсън. На мен не ми разрешиха да пилотирам самолет, както е правил това баща ми, но работейки в Бюрото, се старая да направя живота на тези негодници колкото се може по-тежък. Надявам се да им причиня толкова мъки, колкото те причиниха на мен. — Тя отново се усмихна. — Вие считате, че едно такова поведение е недостатъчно професионално, нали?
— Извинете. Боя се, че просто не знам какво да кажа.
— Знаете. Ще кажете на човека, с когото контактувате, това, което ви споменах. — Тя му подхвърли миниатюрен магнетофон. В него бяха вградили специален хронометър и устройство, непозволяващо да се прекъсва записът. В таксито Хендерсън щеше да бъде под непрекъснат контрол. Ако се опиташе по някакъв начин да предупреди връзката, съществуваше вероятност — голяма или малка, той не знаеше — това да бъде открито. Той не им харесваше и те не му вярваха. Знаеше, че никога няма да съумее да завоюва тяхното благоразположение и доверие, искаше му се само едно — да излезе от играта.
След няколко минути Хендерсън излезе от апартамента и се спусна по стълбата. Край блока преминаваха немалко таксита, но той не вдигна ръка, а изчака, докато колата сама не се приближи към него. Той и шофьорът заговориха едва когато автомобилът се загуби в уличното движение на авеню „Вирджиния“.
Таксито го откара до сградата на Централното контролно ревизионно управление в северозападната част на града, на улица „Джий“. Влизайки вътре, той предаде магнетофона на очакващия го агент от ФБР. Хендерсън подозираше, че в магнетофона е монтиран и радиопредавател, макар че в действителност не бяха сторили това. Занесоха магнетофона бързо в зданието на Хувър — щабквартирата на ФБР. Лумис вече беше там. Тутакси пренавиха лентата и я прослушаха.
— Един път и ЦРУ да не оплеска работата — каза тя на своя началник. В кабинета присъстваше още един човек, заемащ високо положение. Значи случаят е много по-важен, отколкото мислех, каза си Лумис.
— Да, разбира се. Такъв източник като Райън рядко им попада в ръцете. Хендерсън следваше дадената му линия съвсем убедително.
— Аз му казах, че в случай на успешно завършване на делото, от него няма да се търси повече отговорност. — Гласът й обаче звучеше много по-изразително от думите.
— Май не сте съгласна с това? — попита заместник-директорът на ФБР. Той ръководеше всички контраразузнавателни операции.
— Хендерсън не се е разплатил в достатъчна степен за това, което е направил.
— Госпожице Лумис, когато всичко свърши, ще ви обясня защо грешите. А засега ще оставим настрана този въпрос, нали така? Вие блестящо се справихте с работата. Постарайте се да не я изпортите в заключителния стадий.
— А какво ще стане с него?
— Както винаги, ще го предадем на програмата за защита на свидетелите. След като свърши това, той може да се озове в Билингс, щата Монтана, като съдържател на малко кафе. — Заместник-директорът на ФБР равнодушно вдигна рамене. — Мен това малко ме интересува. Вие ще получите назначение на по-висока длъжност и ще заминете за Ню Йорк; ще работите в регионалното отделение. Приготвили сме ви нова работа. Там има дипломат, служещ в ООН, който има нужда от подходящо ръководство. На нас ни се струва, че вие сте подготвена за това.
— Благодаря. — Усмивката на лицето на Лумис този път беше напълно естествена.
— Хванаха се на въдицата — каза Ритър на Райън. — Здравата се хванаха. Надявам се, че ще се справите със своята част от задачата, момчето ми.
— В нея няма нищо опасно. — Джак разпери ръце. — Всичко ще премине съвсем цивилизовано.