— Защо? — попита студено старият портиер.
— Дядо, тя ми се усмихна — отвърна Миша с благоговеещия глас на малко момче.
— Значи си влюбен. — Тези думи звучаха като упрек, но след миг лицето на стария портиер придоби замислено изражение. — И не знаеш ли коя е?
— Тя беше заедно с другите балерини. Не е солистка. Как ги наричат… Ще запомня лицето й за цял живот. — Той вече знаеше това.
Портиерът го обхвана с внимателен поглед. Лейтенантът имаше стройна фигура, а униформата му стоеше като излята. Това бе юнак, а не самодоволно прасе като онези офицери от НКВД, които миришат на водка. Той бе армейски командир и при това красавец.
— Другарю лейтенант, върви ви. И знаете ли защо? Имате късмет, защото и аз някога бях млад. И колкото и да съм остарял, все още си спомням това-онова. Те ей сега, след около десет минути, ще започнат да излизат, а ти застани ето там — и нито дума.
Наложи му се да чака тридесет минути. Момичетата излизаха по две, по три. Миша забеляза балетистите от трупата и си помисли за тях това, което всеки военен би си помислил за мъже, играещи балет. Той се чувстваше оскърбен, че такива мъже държат за ръцете толкова красиви момичета, но се овладя. Когато вратата се отвори, внезапната светлина, която нахлу в неосветената уличка, го заслепи и Миша за малко не я изтърва тъй различна изглеждаше тя без грим.
Той видя лицето й и се опита да определи дали принадлежи на същото момиче, а после подходи към целта си по-внимателно, отколкото щеше да го прави по-късно под огъня на немските оръдия.
— Вие седяхте на стол номер дванадесет — каза тя, преди той да добие смелост да я заговори. Какъв глас, Господи!
— Да, другарко балерина — заеквайки, промърмори той.
— Хареса ли ви спектакълът, другарю лейтенант? — със стеснителна и същевременно малко кокетна усмивка попита тя.
— Беше чудесен. — Какво друго можеше да каже.
— Не се случва често да видим на първия ред красиви млади офицери — забеляза момичето.
— Наградиха ме с билет за образцово изпълнение на задълженията ми в моето поделение. Аз съм танкист — каза той гордо. Тя ме нарече красив.
— А има ли име другарят танкист?
— Да, казвам се лейтенант Михаил Семьонович Филитов.
— А аз Елена Макарова.
— Тази вечер е много студена за такова крехко момиче като вас. Няма ли наблизо ресторант?
— Ресторант ли? — Тя се разсмя. — Вие често ли идвате в Москва?
— Моята дивизия е разквартирувана на тридесет километра оттук, но аз не идвам в града — призна си той.
— Другарю лейтенант, дори в Москва има малко ресторанти. Не желаете ли да дойдете при мен вкъщи?
— Даа — запъвайки се, промърмори той и в този миг вратата отново се отвори.
— Марта — обърна се Елена към излизащото момиче. — Ще имаме военен ескорт до вкъщи.
— Сега ще дойдат Таня и Роза — забеляза Марта. Миша наистина почувства облекчение. Трябваше им половин час, за да се доберат пеша до жилището — московското метро все още не беше завършено и беше по-добре да тръгнат, отколкото да чакат трамвай толкова късно вечерта.
Без грим Елена изглеждаше много по-красива. От студения зимен въздух бузите й бяха добили естествена руменина. Момичето вървеше с лека изящна походка, придобита в резултат на десетгодишни напрегнати тренировки. Тя неусетно се носеше по улицата като призрачно видение, а той тропаше край нея със своите тежки ботуши. Чувстваше се като танк в непосредствена близост с чистокръвен кон и внимаваше да не се приближи прекалено и да я настъпи. В този момент той все още не подозираше каква сила се крие зад естествената грация на момичето.
Едва ли е имало по-прекрасна нощ от тази, макар че после в течение на — колко бяха? — двадесет, да, имаше още много такива нощи, докато не свършиха преди тридесет години. „Господи — помисли си той, — на 14 юли щяхме да празнуваме петдесетгодишнина от нашата сватба. Господи…“ Филитов машинално си изтри очите с носната кърпичка.