— Сега е ваш ред, лазерни глупаци — възкликна един от присъстващите. — Хващайте се на работа и създайте своя лъч на смъртта.
— Я не обиждай „лазерните глупаци“! — засмя се Грегъри. — Аз също работя с тях.
През това време Беатрис Тосиг преминаваше по коридора покрай вратата на път за административно съвещание и чу възгласите. Тя не можеше да влезе в лабораторията — на вратата имаше кодова брава с неизвестни за нея комбинации, — но това не беше и необходимо. Експериментът, за който намекнаха предишната вечер, по време на вечерята, току-що бе завършил. Неговият резултат беше очевиден. Канди се намираше там вътре, навярно държейки Мижитурката за ръката, помисли Беа. Тя премина покрай вратата, без да се спира.
— Слава богу, че няма много лед — забеляза Манкузо, гледайки през перископа. — Мисля, два фута, може би три.
— Тук трябва да има очистен канал. Ледоразбивачите постоянно работят, за да поддържат пристанищата отворени — каза Рамиус.
— Спуснете перископа — изкомандва капитанът и се приближи до масичката, върху която лежеше морска карта. — Ще се преместим на две хиляди метра на юг и ще легнем на дъното. Там ще бъдем под надежден покрив извън достижимостта на разните „Гриши“ и „Мирки“.
— Слушам, капитане — отвърна помощникът.
— Хайде да пием кафе — покани Манкузо Рамиус и Кларк. Той ги поведе по стълбата към долната палуба, после по коридора на десния борд, докато стигнаха каюткомпанията. Въпреки че през последните четири години неведнъж се бе занимавал с подобни операции, Манкузо нервничеше. Сега се намираха в район, където дълбочината е по-малко от шестдесет метра, в пределите на видимостта от съветския бряг. Ако ги откриеше съветски военен кораб, те щяха да бъдат нападнати. Такова нещо се бе случвало по-рано. И макар че досега нито една западна подводница не бе понесла сериозни щети, това все пак можеше да стане за първи път, особено ако проявят недостатъчна бдителност и считат, че всичко ще се оправи от само себе си, помисли си капитанът на американската подводница „Далас“. Шестдесетсантиметров лед — това беше прекалено много за патрулните кораби от класа „Гриша“ с тънка обшивка на корпуса, те няма да могат да си пробият път през такъв лед, а тяхното главно оръжие за борба с подводниците, многоцевният ракетен бомбомет, известен като RBU-600, е безполезен при заледена повърхност, но „Гриша“ може да извика на помощ подводна лодка. Тук се базираха руски подводници. Хидролокаторът на „Далас“ бе доловил шума на две от тях предишния ден.
— Желаете ли кафе, сър? — попита матросът, обслужващ офицерската каюткомпания. Капитанът кимна и той донесе кафеник и чашки.
— Уверен ли сте, че се намираме достатъчно близко — обърна се Манкузо към Кларк.
— Да, ще мога да сляза и да се върна обратно.
— Мисля, че няма да бъде никак забавно — забеляза капитанът.
Кларк се усмихна.
— Именно затова ми плащат толкова много. Аз…
За миг разговорът секна. Корпусът на подводната лодка, отпускайки се на дъното на Балтийско море, едва доловимо изскърца и леко се наклони. Манкузо погледна в кафето и стигна до извода, че наклонът представлява шест-седем градуса. Гордостта на подводничаря не му позволяваше да изявява чувствата си пред външни лица, но никога не му се бе налагало да извършва такива маневри, поне с „Далас“. Само няколко подводници във Военноморския флот на САЩ бяха оборудвани за провеждане на подобни операции. Специалистите познаваха подводните кораби от този тип от първи поглед по разположението на някои детайли на корпуса, но „Далас“ не спадаше към тях.
— Интересно, колко време ще бъде нужно за това? — попита Манкузо, гледайки към тавана.
— Напълно възможно е операцията въобще да не се състои — забеляза Кларк. — Половината подобни операции се отменят в заключителния етап. Веднъж ми се наложи да седя и да чакам заповед в продължение… сега си спомням — да, дванадесет дни. Струваше ми се, че времето се разтяга безкрайно. В края на краищата отмениха задачата.
— Не можете ли да кажете колко пъти се е случвало така? — поинтересува се Рамиус.
— Не, извинете, но не мога — поклати глава Кларк.
— Знаете ли, когато бях момче — в гласа на Рамиус прозвучаха носталгични нотки, — идвах тук да ловя риба. Точно на това място, където сега стоим, много пъти. И през ума не ни е минавало, че и вие, американците, ще ловите тук риба.
— Живеем в безумен свят — съгласи се Кларк. — Има ли риба в тоя район?
— През лятото — доста много. Чичо Саша ме вземаше със себе си на своята лодка. Така се запознах с морето и станах моряк.