Шофьорът спря колата пред Министерството на отбраната, преди полковникът да е намерил отговора на този въпрос.
Райън беше убеден, че е изкарал прекалено дълго на държавна служба. През тези години той се бе научил ако не да обича самолетите, то поне да цени техните предимства. Сега се намираше само на четири часа от Вашингтон — долетял с неголям самолет от ВВС С-21 „Лиърджет“, пилотиран от жена летец, капитан по звание, която приличаше на студентка второкурсничка.
Остаряваш, Джак, помисли си той. Полетът от летището до планинския връх, където се намираше обектът, се бе осъществил с хеликоптер — цял подвиг да летиш на такава височина. Досега на Райън не му се бе случвало да пътува до Ню Мексико. Високите планини бяха голи, а въздухът — достатъчно разреден, за да му затрудни дишането, ала небето беше толкова чисто, та си представи, че е космонавт, който наблюдава немигащите звезди в тази безоблачна хладна нощ.
— Желаете ли кафе, господине? — попита сержантът. Той подаде на Райън чашка от термоса. Пара се издигаше от горещата течност в нощния полумрак — едва-едва осветявана от сребристия сърп на новолунието.
— Благодаря. — Райън сръбна от кафето и погледна настрана. Зад следващия планински хребет може би се намираше селище; той съзря ореолообразното сияние на Санта Фе, но не се наемаше да определи разстоянието до този град. Райън знаеше, че върхът, на който се намираше, се издига на единадесет хиляди фута над морското равнище (най-близкото морско равнище отстоеше на стотици мили), а нощем всички разстояния са измамливи. Ако не беше студът, всичко щеше да е прекрасно. Пръстите му, стискащи пластмасовата чашка, бяха вкочанясали. Той съжаляваше, че е забравил вкъщи топлите ръкавици.
— Седемнадесет минути — чу се някакъв глас. — Всички системи действат нормално. Следенето на автоматичен режим. До ПС — осем минути.
— ПС, какво е това? — попита Райън и тутакси разбра, че гласът му звучи някак си странно. Беше толкова студено, че не си усещаше бузите.
— Постъпване на сигнал — обясни майорът.
— Наблизо ли живеете?
— Четиридесет мили нататък. — Той посочи неясно с ръката. — По местните стандарти това е на две крачки. — Бруклинският акцент на майора издаде причината за коментара.
Райън си припомни, че той е с докторат от Нюйоркския държавен университет в Стоуни Брук. Навършил само двадесет и девет години, майорът не приличаше на военен, още по-малко на строеви офицер. В Швейцария го сравнявали с джудже — на ръст малко над метър и шейсет, мъртвешки слаб, с пъпчасало скулесто лице. Точно сега неговите хлътнали очи бяха устремени към тази част на хоризонта, откъдето щеше да се появи космическата совалка „Дискавъри“. Райън се сети за документите, които бе прочел по пътя насам, и му мина през ума, че този майор едва ли знае в какъв цвят са боядисани стените в неговата всекидневна. Той наистина живееше в Националната лаборатория в Лос Аламос, наречена от работещите там „Хълма“. Той беше първенец в класа си в Уест Пойнт и само след две години защити докторат по физика на високите енергии. Неговата докторска дисертация бе преминала в графата „Съвършено секретно“. Джак я беше прочел, но не разбираше защо са си правили труда да я засекретяват — макар и сам защитил дисертация, научното изследване от двеста страници му изглеждаше написано на някакъв непонятен език. За Алън Грегъри вече възникваха легенди и го сравняваха със Стивън Хокинг от Кеймбридж и Фриймън Дайсън от Принстън. Името му обаче бе слабо известно. Райън се чудеше дали някой не се е сетил да засекрети и него.
— Готов ли сте, майор Грегъри — попита един генерал от ВВС. В гласа му звучеше уважение. Явно младежът не бе обикновен майор.
По лицето на Грегъри се появи нервна усмивка.
— Да. — Майорът изтри потните си длани — въпреки температурата от минус петнадесет градуса — в униформения си панталон. Райън с удоволствие забеляза, че младият човек се вълнува.
— Женен ли сте? — попита го Райън. Досието не отразяваше това.
— Сгоден съм. Тя е доктор по лазерна оптика на „Хълма“. Ще се оженим на трети юни. — В гласа на майора се появиха резки нотки.