— Доведете го тук след двадесет минути — заповяда полковникът от КГБ. Той погледна своя подчинен с покровителствена усмивка. Ватутин бе спал само седем часа, след което загуби още два, проверявайки как са изпълнени дадените от него разпореждания. После взе душ и се обръсна. Изпратеният от него служител бе донесъл една нова униформа, докато ординарецът му бе лъснал до огледален блясък ботушите. Ватутин закуси и с удоволствие изпи още една чашка кафе, която му донесоха от бюфета за старши офицери. Не обръщаше внимание на погледите на останалите членове на следствения екип, дори не се усмихваше загадъчно, за да им подскаже — той си знаеше работата. Ако досега не са го разбрали, помисли си той, да вървят по дяволите. Завършвайки, Ватутин си изтри устата със салфетка и премина в стаята, отредена за разпити.
Както по-голямата част от оборудването на такива стаи, така и стоящата тук гола маса в действителност не беше толкова проста, колкото изглеждаше на пръв поглед. Под ръба, където дъската се съединяваше с поддържащата я основа, се намираха няколко бутона, които следователят можеше да натиска незабелязано. В привидно голите стени бяха инсталирани няколко микрофона, а единственото украшение — в действителност едно двупосочно огледало — даваше възможност да се наблюдава и фотографира подследствения от съседната стая.
Ватутин седна и отвори папката, която щеше да остави настрана, когато доведат Филитов. Той мислено си повтаряше онова, което му предстоеше. Разбира се, всичко беше внимателно планирано, включително и формулировката на неговия устен доклад до председателя на КГБ. Ватутин погледна часовника си, кимна на огледалото и прекара няколко минути, събирайки мислите си, подготвяйки се за това, което трябваше да направи. Филитов влезе в стаята точно навреме.
Да, той изглежда силен, но много уморен, тутакси забеляза полковникът от КГБ. Това бе от кофеина, обилно добавен в храната, която наскоро му бяха донесли. Увереността, с която гледаше Ватутин, в действителност беше крехка и неустойчива. На лицето на стария полковник се появи гримаса на раздразнение, докато по-рано то отразяваше само решителност.
— Добро утро, Филитов — каза Ватутин, без да повдига глава.
— Благоволете да ме наричате „полковник Филитов“. И така, кога ще завърши този спектакъл?
Той навярно е повярвал в това, помисли Ватутин. Подследственият толкова често беше повтарял, че Ватутин му е пъхнал касетката в ръката, че, изглежда, почти бе убедил в това самия себе си. Такова нещо се случваше нерядко. Той седна на стола, без да иска разрешение, а Ватутин даде знак на надзирателя да напусне.
— Кога решихте да измените на родината? — зададе Ватутин първия си въпрос.
— А вие кога сте престанали да развращавате деца? — гневно отвърна старецът.
— Филитов — извинете, полковник Филитов, — вие знаете, че сте арестуван с касетка в ръка на два метра от американски разузнавач. На микрофилма, намиращ се в касетката, се съдържат сведения за строго секретен обект, свързан с отбраната. Освен това вие сте предавали на американците и друга секретна информация в продължение на години. Ако сте забравили, напомням: Нямаме никакви съмнения — търпеливо обясни Ватутин. — Интересува ме едно: колко години сте осъществявали разузнавателна дейност?
— Вървете по дяволите — ревна Филитов. Ватутин забеляза, че ръцете му леко треперят. — Аз съм три пъти Герой на Съветския съюз. Убивал съм враговете на нашата страна още когато вие сте били в яйцата на баща си, стиска ли ви да ме наречете предател?
— Знаете ли, когато учех в началното училище, аз четях книги за вас. Михаил Семьонович, прогонил фашистите от вратите на Москва. Филитов, безстрашният танкист. Михаил Семьонович, героят от Сталинград, убиец на немци. Капитан Филитов начело на контраатака при Курската дъга. И ето най-накрая Михаил Семьонович Филитов — завърши Ватутин — предател на родината.
Старият полковник махна с ръка и с раздразнение забеляза, че тя трепери.