— Никога не съм обичал чекистите. Когато водех в атака своите танкове, те също бяха там — зад нас. Проявяваха удивителна ефективност при разстрелите на военнопленници, които бяха пленили истинските войници. Добре се справяха и когато трябваше да стрелят по отстъпващи войски — принудени да отстъпват под натиска на превъзхождащите сили на противника. Аз помня случай, когато един ваш лейтенант пое командването на танкова група и я заведе в едно шибано блато. Поне немците, които убивах, бяха войници, сражаващи се срещу нас. Аз ги ненавиждах, но уважавах тяхното мъжество и твърдост. А ето такива като вас, от друга страна… може би, ние, простите войници така и не разбрахме кой е нашият враг. Понякога ми идва наум мисълта: кой е убил повече руснаци — немците или хора като вас.
Ватутин запазваше пълно спокойствие.
— Завербувал ви е предателят Пенковски, нали?
— Глупости. Точно аз разкрих Пенковски и съобщих за него. — Филитов сви рамене. Той се изненада от поведението си, но не можеше да се овладее. — Изглежда, че такива като вас също са нужни. Олег Пенковски беше нещастен, объркан човек, който трябваше да плати цената, както обикновено се случва с такива хора.
— И вие също ще трябва да платите.
— Не мога да ви попреча да ме убиете, но на мен ми се е налагало да гледам смъртта много пъти. Смъртта прибра жена ми и синовете. Смъртта ми отне много другари, а и на мен ми се е случвало много често да я гледам в очите. Рано или късно смъртта ще ме настигне — дали от вас или от някой друг, няма значение. Аз не знам какво е това страх от смъртта.
— Кажете ми, от какво се страхувате?
— Във всеки случай не от вас. — Той произнесе тези думи не с усмивка, а с презрителен поглед.
— Но всички хора се страхуват от нещо — забеляза Ватутин. — В боя не сте ли изпитвали страх? — Охо, Михаил Семьонович, вие се разприказвахте и дори не се усещате, каза си Ватутин.
— В началото се страхувах. Първия път, когато в моя Т-34 попадна снаряд, аз си подмокрих гащите. Но само първия път. После разбрах, че танковата броня Отразява по-голяма част от попаденията. Човек привиква с физическата опасност, а ако си офицер, ти си прекалено зает, и не ти е до страх. Можеш да се страхуваш да не те сполети неуспех при изпълнение на бойна задача, защото от теб зависи животът на другите. Човек изпитва винаги страх пред болката, именно не пред смъртта, а пред болката. — Филитов наистина сам се изненада, разбирайки, че прекалено се е разприказвал, но му бе омръзнало от този плужек от КГБ. Обхвана го вълнение, подобно на трескавата възбуда в боя. Това наистина приличаше на бой и той си представяше, че се сражава с този човек.
— Аз съм чел, че всички хора изпитват страх в боя, но ги поддържа чувството на самоуважение. Те знаят, че не бива да уронят репутацията си в очите на другарите. Следователно хората се боят от страхливостта повече, отколкото от опасностите. Те се страхуват да не предадат себе си и своите бойни другари. — Михаил Семьонович кимна. Ватутин натисна един от бутоните под масата. — Филитов, вие сте предали своите хора. Не го ли разбирате? Нима не ви е ясно, че издавайки на противника военни тайни, вие сте предали всички тези, които са служили с вас?
— Ще бъде нужно нещо повече от вашите думи, за да…
Вратата се отвори безшумно. Младежът, който влезе, беше облечен в мръсен, изцапан с масло комбинезон, а главата му покриваше шлем на танкист. Не бяха пропуснати и най-дребните подробности: отзад се влачеше кабел от танковия интерфон и заедно с младежа нахлу остра миризма на барут. Комбинезонът изглеждаше разкъсан, обгорен, лицето и ръцете на танкиста бяха забинтовани. Изпод бинта, закриващ едно от очите, капеше кръв, оставяйки следи от мръсотия по бузата. Това беше двойникът на Алексей Илич Романов, ефрейтор от Червената армия, или поне човек, толкова приличащ на него, доколкото на КГБ се удаде да стори това в продължение на няколко трескави часове през тази нощ.
Филитов не чу как се отвори вратата, но усетил мирис на барут, той тутакси се обърна и зяпна широко с уста от изумление.
— Кажете ми, Филитов — рече Ватутин. — Как според вас ще се отнесат вашите хора, ако узнаят какво сте направили?
Младежът — всъщност той беше ефрейтор и служеше в Трето главно управление — не произнесе нито дума. Химическият дразнител в дясното му око караше окото да сълзи, а момчето се мъчеше да не прави гримаси въпреки болката, но сълзите се стичаха по бузата. Филитов не знаеше, че в храната му слагат наркотици. По време на безкрайното си пребиваване в Лефортовския затвор той бе загубил всякаква ориентация и вече не можеше да разбере какво правят тук с него. Дозите кофеин го довеждаха до едно състояние, което е диаметрално противоположно на алкохолното опиянение. Умът му бе тъй буден, както в разгара на сраженията, ала сетивните му органи търсеха външни дразнения, отбелязваха всяка дреболия — но в тази необятна нощ просто нямаше какво да регистрират. Тъй като не получаваха възприятия, за да ги предадат впоследствие на главния мозък, неговите сетивни органи започнаха да създават въображаеми явления и когато пазачите влязоха при него да го изведат, вече го обкръжаваха халюцинации. В лицето на Ватутин той съзря мишена, към която устреми разклатената си психика. Но Михаил Семьонович беше безкрайно уморен, измъчен от процедурите, на които бе подложен, и съчетанието от бодърстване и невероятно смазващо изтощение го доведоха до състояние, при което той не можеше да различава реалните неща от въображаемите.