Ватутин премигна с очи от дневната светлина и с учудване видя, че сега е утро. Той бе съсредоточил своите душевни и физически сили, за да получи признание от Филитов, през последните два дни не обръщаше внимание на нищо друго и му се струваше, че сега трябва да е нощ. Толкова по-добре, помисли си Ватутин, ще мога да се срещна с председателя веднага. Най-удивителното бе това, че полковникът можеше сега да си позволи нормален работен ден. Вечерта можеше да се прибере вкъщи, отново да види семейството си, да поседи пред телевизора. Ватутин се усмихна. Покрай всичко друго той можеше да предвкуси и по-високата длъжност, и новото звание. В края на краищата той бе успял да сломи Филитов по-рано, отколкото бе обещал. Председателят щеше да е доволен.
На Ватутин му се удаде да открие Герасимов в един промеждутък между съвещания. Председателят стоеше до прозореца и замислено гледаше потока от коли, които се носеха по площад „Дзержински“.
— Другарю председател, аз получих признание — гръмко обяви Ватутин веднага щом влезе в кабинета.
Герасимов се обърна.
— Филитов ли е признал?
— Да, разбира се, другарю председател — на лицето на Ватутин се отрази изумление.
След миг Герасимов се усмихна.
— Извинете ме, полковник. Мислех за една предстояща операция. Значи сте успели да изтръгнете от него признание?
— Засега нищо конкретно, разбира се, но той призна, че е изпращал на Запад секретни сведения и е правил това в продължение на тридесет години.
— Тридесет години… И толкова време не сме съумели да го разобличим — тихо забеляза Герасимов.
— Точно така — кимна Ватутин. — Но сега той е в ръцете ни и ще изгубим седмици, за да изясним какви сведения е предавал на противника. Ясно е, че заеманото от него положение и оперативните методи, които е използвал, са затруднявали неговото откриване, но от този случай ще извлечем много полезен опит, както сме правили в миналото. Във всеки случай вие искахте признание и ние го получихме.
— Прекрасно — отвърна председателят на КГБ. — Кога ще бъде готов писменият доклад?
— Утре — каза Ватутин, без да се замисля. Той тутакси се притесни, очаквайки рязък отговор, но Герасимов се замисли само за миг и даде знак на съгласие.
— Да, това ме устройва. Благодаря, другарю полковник. Свободен сте.
Ватутин се изпъна, отдаде чест и едва тогава напусна кабинета.
Утре? — попита се той, когато се озова в коридора. След всичко това той е готов да чака до утре?
Какво става, по дяволите? Нещо неразбираемо. Ватутин в момента не можеше да си обясни случилото се, а от него се изискваше да подготви доклад. Полковникът премина в кабинета си, извади секретната си тетрадка и започна да пише черновата на доклада за разпита.
— Значи това е мястото? — попита Райън.
— Да. По-рано точно срещу него се намираше магазин за детски играчки. Наричаше се „Детски свят“, можете ли да си представите? Мисля, че най-накрая някой е проумял колко безумно е едно такова съседство и са преместили магазина на друго място. Паметникът в центъра на площада е статуята на Феликс Дзержински. Той е бил хладнокръвен палач; в сравнение с него Хайнрих Химлер изглежда направо агънце.
— Химлер не е бил толкова умен — забеляза Джак.
— Това е вярно. Феликс е съумял да разкрие поне три опита да бъде свален Ленин, а един от тях за малко не се оказал успешен. Пълен отчет за събитието така и не е публикуван, но мога да се обзаложа, че всички документи се пазят именно тук — убедено произнесе шофьорът. Той беше австралиец, влизаше в състава на групата охранители, изпратени в Москва от фирма, с която бе сключен контракт за външната охрана на посолството, и по-рано бе служил в австралийски части със специално предназначение. Изобщо не го привличаха към разузнавателна дейност — поне в полза на Америка, — но често изпълняваше различни поръчения, като извършваше някои странни неща. Той се бе научил да забелязва проследяване и да се откъсва от него и затова руснаците бяха направили извод, че той е от ЦРУ или някоя друга секретна служба. Човекът също беше превъзходен екскурзовод.
— Нашите приятели продължават да ни следят — каза той, след като погледна в огледалото. — Не очаквате нещо сериозно, нали?