— Кога е операцията?
— Тази вечер. Нека вашите хора да влязат вътре, а аз ще ви покажа къде да оставите колата.
— Какво ще кажете за изтеглянето.
— Още не ми е известно. Това, което предстои да се извърши довечера, само по себе си е достатъчно сложно. — И Бизарина започна да описва плана на операцията. Веднага й направи впечатление — макар че това следваше да се очаква — професионализмът и на тримата разузнавачи. Всеки от тях несъмнено си задаваше въпроса: не е ли мръднала чивията на хората от московския център, издали заповед за провеждането на тази операция, която е безумна дори без да се взема под внимание крайно прибързаната подготовка. И въпреки всичко нито един от четиримата не допусна личните му чувства да попречат за извършването на операцията. Заповедта за нея бе издадена от Центъра, а той знаеше какво прави. Така пишеше в наставленията и полевите офицери им вярваха, макар и да разбираха, че не би трябвало.
Беатрис Тосиг се събуди един час по-късно. Дните ставаха по-дълги и сега слънцето не й блестеше право в очите, когато пътуваше за работа. Вместо това то се показваше от прозореца на спалнята й като окото на обвиняващ прокурор. Днес, напомни си тя, зората отбелязва началото на един съвсем нов ден, променящ съдбата й към по-добро, и Беа се заприготвя да го посрещне по съответния начин. Започна с душ и после си изсуши косата със сешоар. Кафеварката беше вече включена и тя изпи първата чашка, размисляйки какво е най-добре да облече. Днешното решение, каза си тя, е прекалено важно, за да се огранича с чаша кафе и кифла за закуска — ще бъде нужна енергия. И Беа си приготви яйца. Не бива да забравям, напомни си тя, да се огранича с лек обяд. Тя наблюдаваше теглото си в продължение на последните четири години, стремейки се да си запази фигурата, и не без успех.
И така, какво да облече. Нещо с волани, реши тя. Тя нямаше много такива тоалети, но може би синия… Докато закусваше, тя включи телевизора и успя да изслуша новините на Си Ен Ен — те засегнаха и преговорите по ограничаване на въоръженията, които се провеждаха в Москва. Може би светът действително щеше да стане по-безопасно място. Приятно е да работиш, знаейки, че се стремиш към нещо полезно. Като всяка взискателна към себе си личност, тя сложи мръсната посуда в миячната машина и после се върна в спалнята. Синият костюм с воланите бе излязъл от мода още миналата година, но кой от служителите на обекта щеше да забележи това? Навярно секретарките — впрочем тя не се интересуваше от тяхното мнение. Към костюма тя добави пъстър шал, за да покаже, че Беа си остава Беа.
Тосиг остави колата си в паркинга, на запазеното за нея място, в обичайното време. После извади от чантата си специалния пропуск, обеси го на врата си — той висеше на златна верижка — и премина през контролно-пропускателния пункт.
— Добро утро, докторе — поздрави я един от пазачите. Такава вежливост несъмнено се дължи на синия костюм и шала, помисли Беа. Тя все пак си направи труда да му се усмихне, което и за двамата беше извънредно необичайно, но не отговори на поздрава му — не си струваше да разговаря с човек, неуспял да завърши дори средно училище.
Както обикновено, тя първа пристигна на работа. Това й позволи да включи кафеварката в такъв режим, че да получи много силно кафе — тъй й харесваше. Докато се чуваше бълбукане, тя отвори сейфа и извади оттам папката с документите, по които бе работила предишния ден.
За нейна изненада утрото премина много по-бързо, отколкото тя очакваше. Работата способстваше за това. До края на месеца тя трябваше да представи проектосметната документация по обекта „Чайният клипер“ и затова й се наложи да прерови множество книжа, повечето от които вече бе фотографирала и предала на Ан. Беше тъй удобно да има свой собствен кабинет с врата и секретарка, която чукаше, преди да влезе. Нейната секретарка много не я обичаше, но Тосиг и пет пари не даваше за това, тя също не изпитваше никакви симпатии към тази преродена шушумига, чиято върховна радост бе да пее църковни химни. Е, всичко скоро ще се промени, напомни си тя. Всичко започва днес. Пътувайки сутринта, тя бе видяла волвото, паркирано на условното място.
— Само да я видиш какви дрехи си купува тази лесбийка — забеляза Пеги Дженингс.
— А ако това е една най-обикновена ексцентричност. — В гласа на Уил Пъркинс звучеше толерантност. — Ти виждаш нещо, което аз не виждам. Освен това я огледах сутринта, когато идваше на работа — напълно прилични дрехи, освен шала…
— А не забеляза ли нещо необичайно? — попита Дженингс, стараейки се да остави настрана личните си чувства към Тосиг.