— Хванах я. — Камерата започна да прищраква, а филмът — да се навива.
— За малко да закъснеем. — Агентът с бинокъла вдигна миниатюрната радиостанция. — Обектът излезе, сяда в колата.
— Готови сме — чу се отговорът.
— Потегли, насочва се на юг. Губим визуален контакт, сега е ваш ред.
— Разбрано. Поехме я. Край на връзката.
Не по-малко от единадесет автомобили и камиони бяха отделени за външното наблюдение, но още по-важна роля се отреждаше на хеликоптерите, кръжащи на височина хиляда и двеста метра. Още един хеликоптер стоеше в бойна готовност на военновъздушната база в Къртланд — UH-1N, двумоторен вариант на почетния „Хюи“, участвал във войната във Виетнам. Взеха го от ВВС и сега спешно го оборудваха с въжета за бързо спускане.
Ан караше своето волво — както се струваше на наблюдателите — по най-обикновен начин, но очите й, скрити зад тъмни очила, през няколко секунди поглеждаха в огледалото за задно виждане. Сега тя се нуждаеше от целия си опит, от цялата си професионална подготовка. И макар че бе спала само пет часа, това й се удаваше. На седалката до нея се намираше един термос с кафе. Вече бе изпила две чашки, а останалото щеше да предаде на колегите си.
Боб също не бездействаше. Облечен в работен комбинезон и ботуши, той бягаше по пресечената местност през гората, спирайки се по време на своя трикилометров пробег между боровете само за да погледне компаса. По неговите разчети той трябваше да стигне до набелязаната точка за четиридесет минути, но скоро разбра, че това е неосъществимо. Разреденият въздух на тази височина ускори дишането му и той започна да се задъхва още преди да е започнал да се изкачва по склона на хълма. Боб се бе постарал да забрави всички взаимни обвинения. Сега най-важното беше да завършат начинанието. И по-рано някои полеви операции са потръгвали лошо, макар и далеч не толкова объркано и нещастно като тази, помисли си Боб, но истинският разузнавач трябва да умее да се справи с трудностите във вражеската среда и да изпълни задачата. В седем часа и десет минути той съзря пътя. До него — от близката страна — се намираше магазинът за хранителни стоки. Той спря на около хиляда и осемстотин метра от края на гората и зачака.
Маршрутът, по който пътуваше Ан, бе избран наслуки или изглеждаше така. Тя два пъти излиза от магистралата и се връща на нея, преди да подходи към заключителния етап на своето пътуване. В седем часа и петнадесет минути тя спря на паркинга пред малкия магазин и влезе в него. От всички автомобили на ФБР, участващи в проследяването на обекта, сега оставаха само два — толкова умело тя се стремеше да се измъкне от проследяването. На всеки неочакван завой се налагаше да извеждат една кола от строя — изхождаха от предположението, че тя може да разпознае автомобила, ако го е видяла повече от един път — затова бе изпратен отчаян зов за отпускане на допълнителни превозни средства. Дори магазина за хранителни стоки Ан съвсем не бе избрала случайно. Той не можеше да бъде наблюдаван откъм самия път — затова щеше да попречи транспортният поток. Кола № 10 също влезе в този паркинг. Единият от двамата пътници се запъти в магазина, а другият остана в автомобила.
Агентът, който влезе вътре, беше първият от служителите на ФБР, съумял да види Ан и да я разгледа истински, докато тя си купи няколко понички и реши да вземе още малко кафе в големи чаши от стиропор, а също и безалкохолни напитки — всички те съдържаха голямо количество кофеин, макар че агентът не обърна внимание на това. Той я последва на касата и си плати сметката, в която влизаха един вестник и две големи кафета. Агентът наблюдаваше как Ан излезе и забеляза, че към нея се приближи един мъж, който седна в нейната кола толкова естествено, сякаш влезе в автомобила на годеницата си. Служителят от ФБР забързано се отправи към колата си и докато отваряше вратата, за малко не изтърва Ан.
— Ето погледни. — Ан предаде вестника на Боб. Неговата снимка се мъдреше на първата страница. Тя беше цветна, макар че качеството съвсем не се оказа блестящо, тъй като се бе наложило да извадят клише от мъничката снимка на шофьорската книжка. — Радвам се, че не сте забравили да сложите перуката — забеляза тя.
— Какво ще правим по-нататък? — попита Леонид.
— На първо време ще наема за вас нова кола, с която ще се върнете в скривалището. След това ще намеря грим, тъй че всички да можете да си промените външността. После смятам да купим неголям камион за пресичане на границата. Имаме нужда също от няколко сандъка.
— А самото пресичане на границата?
— Утре. Потегляме преди обяд и ще прекосим границата вечерта.