Тук Райън леко измени маршрута си, стремейки се да върви колкото се може по-близо до стените на сградата. Приближавайки се до определеното място, той, както и очакваше, видя, че до него се отвори една врата, и влезе във входа. Отново го обискираха. За негово най-голямо облекчение телохранителят, макар че намери в джоба му запечатания плик, не погледна вътре.
— Хайде. — Същото нещо каза и миналия път, забеляза Джак. Навярно разполага с ограничен запас от думи.
Герасимов седеше на един стол до пътеката между редовете. Огромният салон на кинотеатъра беше празен. Председателят на КГБ уверено гледаше пред себе си и даже не се обърна при шума от стъпките на Райън, който слизаше към него.
— Добро утро — каза Райън, гледайки го в тила.
— Харесва ли ви времето тук? — попита Герасимов и с едно махане на ръката освободи телохранителя. Той стана и поведе Райън надолу към екрана.
— Там, където израснах, не е така студено.
— Би трябвало да носите шапка. Повечето американци предпочитат да не слагат нещо на главата си, но тук това е необходимо.
— В щата Ню Мексико също е студено — забеляза Райън.
— Да, казаха ми. Нима мислехте, че аз няма да предприема нищо — попита председателят на КГБ. Той произнесе това без всякакви емоции, подобно на учителя, разговарящ с някой тъп ученик. Райън реши да му даде възможност за миг да се наслаждава на триумфа.
— Това предполага ли, че трябва да проведа с вас преговори относно условията за освобождаване на майор Грегъри? — поинтересува се Джак, стремейки се гласът му да звучи колкото се може по-равнодушно. Впрочем излишната чашка кафе му пречеше.
— Както желаете.
— Мисля, че това може да ви се стори интересно. — И Джак предаде плика на председателя на КГБ.
Герасимов отвори плика и извади снимките. Лицето му не показа никаква реакция, докато ги преглеждаше, но когато се обърна към Райън, изражението на неговите очи беше такова, че студеният зимен вятър се стори на Джак дихание на пролетта.
— Един е хванат жив — съобщи Райън. — Той е ранен, но леко. Не разполагам с неговата снимка. Някой е прецакал този край на негатива. Грегъри е върнат невредим.
— Ясно.
— Би трябвало да разбирате, че изборът ви е още по-ограничен, отколкото по време на нашия разговор миналия път. Аз трябва да знам какво сте решили.
— Не е ли очевидно?
— Изучавайки вашата страна, разбрах, че у вас нищо не е очевидно, и да ни се иска — забеляза Райън и по лицето на Герасимов премина нещо, приличащо на усмивка.
— Как ще се отнасят с мен?
— Доста добре. — Много по-добре, отколкото заслужавате — помисли си Райън.
— А със семейството?
— Също.
По какъв начин възнамерявате да ни изведете оттук тримата?
— Доколкото помня, вашата съпруга е родена в Естония и често посещава тази република. Нека да пристигнат там в петък вечерта — каза Джак и съобщи някои подробности.
— Конкретно, как…
— Не ви трябва непременно да знаете това, господин Герасимов.
— Райън, вие не можете…
— Мога, сър — прекъсна го Райън и се зачуди защо употреби „сър“.
— А що се отнася до мен? — попита председателят на КГБ и Райън му обясни какво трябва да направи.
Герасимов кимна.
— Имам въпрос — каза той.
— Да.
— Как успяхте да избудалкате Платонов. Той е умен човек.
— Всъщност Комисията по борсовите операции и ценните книжа действително вдигна шум, който бързо затихна, но това не беше най-важното. — Райън се приготви да си тръгне. — Ние не можехме да го осъществим без вас. Трябваше да инсценираме истински скандал, при това такъв, който е невъзможно да се импровизира. Конгресменът Трент беше в Москва преди половин година и тук той се запознал с едно момче, на име Валери. Те станали много близки приятели. След завръщането си в Америка той разбрал, че са осъдили Валери на пет години затвор за „противообществено поведение“. Накратко казано, той искаше да се разплати. Ние се обърнахме към него за помощ и той с готовност се съгласи. По такъв начин може да се каже, че използвахме вашите предразсъдъци против самите вас.
— Как трябва да постъпим според вас с такива хора? — гневно подхвърли Герасимов.
— Аз не съм законодател, господин Герасимов. — Райън стана и се отправи към изхода. Колко е приятно, помисли си той на връщане към посолството, че сега вятърът духа в гръб.
— Добро утро, другарю генерален секретар.
— За какво са тези официалности, Иля Аркадиевич. В Политбюро има по-възрастни хора от вас, които нямат право на решаващ глас, и не го правят, освен това ние сме стари приятели… Какво ви вълнува? — попита Нармонов внимателно. Той забеляза мъка в очите на своя колега. Те се бяха събрали да обсъдят въпроса за есенната сеитба, но…