— Андрей Илич, не знам с какво да започна — трудно намираше думи Ванеев и по бузите му потекоха сълзи. — Става въпрос за дъщеря ми… — И в течение на десет минути той разказа всичко за случилото се.
— Какво още? — попита Нармонов, когато му се стори, че Ванеев най-после е завършил разказа си, но в същото време разбираше, че има неизказани неща. И Ванеев продължи.
— Значи Александров и Герасимов. — Нармонов се опря на облегалката на стола и заби поглед в стената. — Човек трябва да притежава необикновено мъжество, за да постъпи като вас, приятелю.
— Не мога да допусна те да… дори това да означава край на кариерата ми, Андрей Илич. Не бива да ги оставя да ви попречат. Вие трябва да свършите много работа, трябва да промените толкова много неща. Аз трябва да напусна, известно ми е. Но вие трябва да останете, Андрей Илич. Вие сте нужен на народа — именно на този пост, ако трябва да постигнем нещо.
Прави впечатление, че той каза „народа“, а не „партията“, помисли Нармонов. Времената действително се променят. Не, рано е още да се говори за това. Той бе успял само да създаде атмосфера, при която времената може би ще имат възможността да се променят. Ванеев беше един от хората, които разбираха, че главното сега е не целта, а процесът, водещ към нейното постигане. Всички членове на Политбюро разбираха, че са необходими промени, при това те го разбираха от години наред. Липсваше обаче съгласие между тях относно пътя, който трябва да се следва за осъществяването на промените. Това е все едно да обръщаш кораба по друг курс, помисли Нармонов, и да съзнаваш, че рулят може да се разбие. А ако корабът продължи по същия път, тогава възниква опасността да се натъкне на… какво? Накъде отива Съветският съюз? Те не знаеха дори това. Но да се промени курсът, означаваше да се поеме риск, а ако рулят излезеше от строя — ако партията загубеше ръководната си роля, — щеше да настъпи хаос. Такъв беше изборът, а никой разумен човек не би желал да се изправи пред него, но необходимостта от тази крачка нито един здравомислещ политик не можеше да отрече.
Ние дори не знаем какво става в нашата страна, помисли Нармонов. През последните осем години — поне осем — всички статистически данни, отнасящи се до икономиката, се фалшифицираха по един или друг начин, при това всяка година излизаха нови цифри, основани на фалшивите стари и отдалечаващи се от реалното състояние на нещата, докато се стигне до икономическите прогнози, създавани от бюрокрацията на Госплан, които бяха толкова лъжливи, колкото списъкът от добродетелите на Сталин. Държавният кораб, на чийто мостик се намираше той, затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в мъглата от лъжите, разпространявани от чиновниците, които биха загубили топлите си места, ако възтържествува истината. Именно от такава позиция излизаше Нармонов на ежеседмичните заседания на Политбюро. Четиридесет години на розови мечти и оптимистични прогнози доведоха дотам, че корабът се загуби сред рифовете на една безсмислена карта. Дори самото Политбюро не познаваше вътрешното положение на Съветския съюз — едно обстоятелство, за което Западът едва-едва подозираше.
Алтернативата? Но в това ли е разковничето? В моменти на отчаяние Нармонов изпитваше съмнения дали изобщо на някого ще се удаде да измени положението. Целта на целия му политически живот беше да се добере до поста, който заемаше, и едва сега Нармонов осъзна — напълно осъзна — колко ограничена е неговата власт. Издигайки се по йерархическата стълба, той гледаше наоколо и забелязваше всичко, което трябва да се промени, без да си дава сметка колко труден ще бъде този процес. Властта, намираща се в ръцете му, не беше такава, както при Сталин — за това се бяха погрижили неговите неотдавнашни предшественици. Сега Съветският съюз беше не толкова кораб, нуждаещ се от управление, не, той се бе превърнал в огромна пружина, която поглъщаше и разсейваше енергия и трептеше само в пределите на собствената си неефективна честота. Ако не се изменеше това положение… Западът сега стремително се носеше в новия промишлен век, докато Съветският съюз не можеше да се изхрани. Китай възприемаше икономическите уроци на Япония и след две поколения можеше да се превърне в третата по сила държава в света: Милиард хора с мощна, бързо развиваща се икономика на самата граница на Съветския съюз, нуждаещи се от разширение на територията, ненавиждащи руснаците с такава сила, не Хитлеровите пълчища биха могли да изглеждат в сравнение с тях тълпи от улични хулигани. Ето къде се криеше стратегическата заплаха за страната му, в сравнение с която опасността от ядрените арсенали на Америка и НАТО бледнееха в съзнанието на Нармонов. И все пак партийната бюрокрация не разбираше, че промените са необходими, ако партията не иска да стане гробокопач на самата себе си!