— Другарю председател, не знам за какво сте говорили с него, но в държането му се забелязва толкова чувствителна промяна, че следва да сте информиран за това. — Головко разказа за това, което бе видял.
— Да, разбира се. Не мога да ви посветя в същността на нашия разговор, защото нямате достъп до този проблем, но на ваше място аз не бих се безпокоил прекалено, полковник. С този въпрос се занимавам лично. Благодаря ви, че споделихте своите наблюдения. Райън ще трябва да се научи как по-добре да владее емоциите си. Може би му липсва руското самообладание. — Герасимов рядко се шегуваше и това беше едно изключение. — Нещо друго за преговорите?
— Ще напиша доклад и ще го оставя на бюрото ви утре сутринта.
— Добре. Свободен сте. — Герасимов не го изпусна от погледа си, докато Головко не затвори вратата. Лицето на председателя на КГБ остана до този момент непроменено. Лошо е да загубиш, но да загубиш от един непрофесионалист е два пъти по-неприятно… Но аз загубих, напомни си Герасимов, и също не съм професионалист, а само партиен функционер, даващ разпореждания. Било, каквото било. Разбира се, жалко за моите офицери, взели участие в операцията, проведена в… как се наричаше там оня щат? — провалиха се и си получиха заслуженото. Той вдигна телефонната слушалка и разпореди на личния си секретар да организира отлитането със самолет на жена му и дъщерята до Талин, столицата на Естонската съветска социалистическа република, на следващата сутрин. Да, на тях щеше да им трябва кола с шофьор. Не, шофьорът щеше да изпълнява същевременно задълженията и на телохранител. Малко хора в Талин знаеха какъв пост заема мъжът й, пък и пътуването в Естония не беше предварително запланувано, а просто да види стари приятели. Много добре. Герасимов остави слушалката и се огледа наоколо. Щеше да му липсва това — не самият кабинет, а властта. Но той знаеше, че в случай на неуспех животът ще му липсва още повече.
— А този полковник Бондаренко? — попита Ватутин.
— Блестящ млад офицер. Когато му дойде времето, от него ще излезе отличен генерал.
Ватутин не беше сигурен как следва да се отнесе към този проблем в окончателния си доклад. Срещу полковник Бондаренко нямаше никакви основания за подозрение освен съвместната му работа с Филитов. Но и срещу Филитов навремето не е имало никакви подозрения въпреки неговата връзка с Олег Пенковски. Полковник Ватутин изумено поклати глава. За този факт щеше да се говори в школата на КГБ в течение на живота на цяло едно поколение. Защо никой не е забелязал това? — щяха да питат младите курсанти. Как са могли да бъдат толкова глупави? Отговорът е прост: само най-надеждните, многократно проверявани хора стават шпиони. Секретна информация не се доверява на хора, на които им нямаш доверие. И от тази история следва вечният урок: не се доверявай на никого. Ако Бондаренко беше предан и изключително способен офицер, както изглеждаше, следствието по делото на Филитов нямаше да го засегне. Но — винаги възникваше това „но“, не е ли така? — трябваше да се зададат някои допълнителни въпроси и Ватутин погледна в долната част на страницата. Първоначалният доклад за резултатите от разпита трябваше да се появят върху бюрото на Герасимов още на другия ден.
Те се катереха по планинския склон цяла нощ в пълна тъмнина. Облаците, донесени от южния вятър, скриваха луната и звездите и единствените ориентири бяха светлините на прожекторите на външната ограда по периметъра на обекта, отразявани от облаците. Сега те се намираха в пределите на видимостта на обекта. До щурма им предстоеше да извървят още немалко разстояние, но вече можеха да различат отделните цели и подразделенията бяха запознати с конкретните задачи, които трябваше да изпълнят. Стрелеца си избра едно малко възвишение, опря бинокъла на изпъкналата скала и започна да разглежда обекта. Различаваха се ясно три строителни площадки. Само две от тях бяха заобиколени от заграждения, макар че на третата се забелязваха купчини от пилони и други материали за ограда, видими в оранжевобялата светлина на прожектори, закрепени на стълбове — такова осветление се използваше по улиците на градовете. Той беше изненадан от мащабите на строителството. Да се построи всичко това на един планински връх! Колко ли важен ще да е този обект, та да заслужава усилията и средствата, които са изразходвани тук? Нещо, което изпраща лазерен лъч на небето… с каква цел? Американците го бяха попитали дали той не е видял в какъв обект е попаднал лазерният лъч. Явно те са знаели, че лъчът е попаднал в нещо тогава. В нещо на небето. Каквото и да е било, то е изплашило американците, стреснало е хората, изработили ракетите, които свалиха толкова много руски летци… Какво можеше да уплаши едни толкова умни хора? Стрелеца видя обекта, но в него нямаше нищо страшно с изключение на стражевите кули с разположените там картечници. В една от сградите се помещаваха войниците и те явно разполагаха с тежко въоръжение. От това наистина следваше да се опасяват. Но в коя? Той трябваше да изясни това, защото първият удар щеше да бъде нанесен именно по тази сграда. Минометите щяха да концентрират огъня си по нея. Но как да бъде открита?