— Купени са в Киев — обясни Кларк. — Едва ли можеш да носиш облекло на „Харт“, „Шафнър“ или „Маркс“ и да минеш за местен жител. — Той имаше също маскировъчен комбинезон, предназначен за навличане върху горните дрехи. Разполагаше с всички необходими документи — на руски език, който Кларк не знаеше — и с неголям пистолет, едва ли не по-малък от заглушителя, лежащ до него.
— Никога не съм виждал такъв. — Капитан Манкузо показа заглушителя.
— Това е заглушител с шайби система „Куол-А-Тек“, снабден с вътрешен гасител на звука и плъзгач, вкаран в тръбата — обясни Кларк.
— Какво?…
Господин Кларк се засмя.
— Откакто стъпих на борда на подводницата, всички ваши момчета ми говорят на някакъв странен жаргон. Сега е мой ред, капитане.
Манкузо взе пистолета.
— Но това е само двадесет и втори калибър?
— Шкипер, на практика е невъзможно да се заглуши пистолет с голям калибър, освен ако не му прикачиш дълъг колкото една ръка заглушител — като тези, които слагат на оръжието си момчетата от ФБР. На мен ми трябва нещо, което може да се побере в джоба. Ето, Мики изработи това за мен, а по-добър от него в тая работа няма.
— Кой?
— Мики Фин. Всъщност това е неговото истинско име. Той се занимава с конструкторска работа за „Куол-А-Тек“, а аз не бих използвал никоя друга система заглушител освен неговата. Разбирате ли, капитане, нашата работа няма нищо общо с шпионските сериали по телевизията. За да изпълни заглушителят поставената пред него задача, необходимо е да се използва пистолет с малък калибър, със закрит затвор, а скоростта на куршума трябва да е по-ниска от звуковата. И по-добре е, разбира се, ако изстрелът е произведен в открито пространство. Тук например ще чуете изстрел въпреки заглушителя, защото звукът ще се отрази от стоманените прегради. Навън ще ви се стори, че сте чули някакъв шум, ако изстрелът е произведен на разстояние десетина метра, но няма да познаете какъв е този звук. Заглушителят се слага на края на цевта ето така, завърта се — Кларк показа една проста манипулация — и имате еднозаряден пистолет. При поставяне на заглушителя полуавтоматичното действие на пистолета се прекратява. За да заредите отново пистолета, необходимо е да издърпате ръчно затвора.
— Искате да кажете, че тръгвате да изпълните задача с еднозаряден пистолет от двадесет и втори калибър?
— Именно така, капитане.
— Случвало ли ви се е…
— Шкипер, вие не бива да задавате такива въпроси, освен това нямам право да им отговарям. — Кларк се усмихна. — Дори аз нямам достъп до такава степен на секретност. Ако това задоволява любопитството ви, да, понякога също изпитвам страх, но на мен ми плащат за такава работа.
— Но ако…
— В този случай незабавно напускате района. Не забравяйте, капитане, че имам право да дам тази заповед. Досега такова нещо не се е случвало. Не си струва да се безпокоите, аз достатъчно се тревожа и заради двама ни.
25.
СБЛИЖЕНИЕ
Мария и Катя Герасимови винаги пътуваха с максимален комфорт, на какъвто се радваха най-близките роднини на членовете на Политбюро. Една кола на КГБ ги откара от осемстайния апартамент на „Кутузовски проспект“, намиращ се под денонощна охрана, до летище Внуково, използвано главно за вътрешни полети, и там ги въведоха в една удобна чакалня, предназначена за високопоставени лица. Тук имаше повече персонал, отколкото беше необходимо за обслужването даже на многобройни делегации, а тази сутрин единствените гости се държаха отчуждено. Един служител им помогна да си снемат палтата и шапките, друг ги съпроводи до едно разкошно канапе, докато трети попита какво да им донесе. Двете жени си поръчаха само кафе. Обслужващият персонал оглеждаше тяхното облекло със завист. Гардеробиерката нежно поглади лъскавата като коприна повърхност на кожените палта и внезапно й хрумна мисълта, че навярно в миналото нейните праотци са гледали със същата завист, каквато тя изпитва спрямо тези две жени, някоя знатна особа от царското семейство. Майката и дъщерята седяха отделно от всички останали в някаква царствена самота — наблизо се намираха само телохранителите. Те пиеха кафе и съзерцаваха през огромните стъкла на прозорците намиращите се наблизо самолети.
Мария Ивановна Герасимова, макар и родена в Естония преди петдесет години, не беше естонка. Всички нейни прароднини бяха руснаци, тъй като тази малка балтийска държава съставляваше част от Руската империя, управлявана от царя, и преживя само кратковременно „освобождение“ — така наричаха този период смутителите — между двете световни войни. По това време естонските националисти положиха доста усилия, за да направят живота на етническите руснаци, останали в Естония, не особено приятен. Нейните ранни детски спомени не бяха много приятни, но тя като всички деца имаше там приятели, които останаха за цял живот. Това приятелство издържа изпитанията дори на съпружеския живот, когато тя се омъжи за един млад партиен функционер, застанал за всеобща изненада — и най-много от всички беше изненадана именно тя — начело на най-ненавижданата институция в съветското правителство. Но което е още по-лошо — той бе изградил кариерата си върху смазването на дисиденти. Фактът, че детското приятелство оцеля през тези смутни времена, беше едно красноречиво доказателство за нейния интелект. Няколко човека бяха спасени от трудови лагери, а други — преведени от лагер със строг режим в обикновен затвор благодарение на нейното застъпничество. Мария Ивановна помогна на децата на приятелите си да постъпят в университета. Не тъй благосклонна беше към тези, които в детството се бяха надсмивали над руското й име, макар че веднъж, проявявайки милосърдие, тя помогна на един от присмехулниците. В резултат на това тя все още си оставаше частица от малкото предградие на Талин, въпреки че отдавна се бе преместила в Москва. Немалко значение имаше и това, че съпругът й само един път я бе придружил до нейния роден край, до дома, където тя бе прекарала детството. Тя не беше злопаметна, но подобно на една принцеса от минали времена се държеше деспотично, използвайки делегираната си власт, без обаче да обижда околните. На лицето й често заставаше една маска на величие, която съответстваше на образа. Някога очарователно двадесет и пет годишно момиче, тя и сега си оставаше красива, макар и да изглеждаше прекалено сериозна. В светлината на официалното положение, което заемаше съпругът й, тя бе принудена да играе своята роля — не в такава степен като жената на западен политик, разбира се, но поне не биваше да го излага. Сега бе натрупала доста опит. Тези, които я наблюдаваха, изобщо не можеха да отгатнат мислите й.