— А вие на чия сте? — отвърна му Ватутин. Двамата си размениха усмивки, но тутакси Головко стана сериозен.
— Нармонов има нужда от възможност да се прояви. Споразумението за ограничаване на въоръженията — ако дипломатите някога го доведат до успешен край — ще повлияе благоприятно на неговия авторитет.
— Действително ли смятате така? — Ватутин нямаше предвид изхода от преговорите.
— Да, разбира се. Наложи ми се да стана експерт по оръжията, които притежават и двете страни. Знам какво имат те, известно ми е какво имаме ние. И двете страни достатъчно са се презапасили. След като човек е мъртъв, няма смисъл да стреляш в него още няколко пъти. Съществуват по-добри начини за харчене на пари. Има неща, които трябва да се променят.
— Би трябвало да бъдете по-внимателен, като говорите за това — предупреди го Ватутин. Според него Головко прекалено често пътуваше в чужбина. Той бе посещавал Запада, а много офицери от КГБ, след като се завръщаха оттам, започваха да задават въпроси: не може ли Съветският съюз да направи това, не може ли да направи онова… Ватутин усещаше инстинктивно, че те са прави, но по природа беше много по-предпазлив. При това той беше служител на ВГУ, в чиито задължения влизаше задачата да се търсят нарушения и опасни постъпки, докато Головко, принадлежащ към Първо главно управление — външното разузнаване, — търсеше благоприятни възможности.
— Но нима не сме ние стражите? Ако ние не можем да говорим за това, тогава кой? — попита Головко и веднага добави, за да създаде правилно впечатление: — Предпазливо, разбира се, винаги под ръководството на партията — но сега дори партията се стреми към промени. — В това отношение нямаше разногласия между тях. Всеки съветски вестник се обявяваше за нов подход и всеки призив трябваше предварително да е получил височайшето одобрение на някого, в чиято политическа и идеологическа чистота никой не се съмняваше. И двамата знаеха, че партията никога не греши, но в последно време нейният колективен мироглед наистина се бе изменил чувствително.
— Жалко, че партията не разбира необходимостта на своите стражи да си починат. Уморените хора грешат, Сергей Николаевич.
След като съзерцава известно време яйцата си, Головко произнесе с още по-тих, почти недоловим глас:
— Клементий Владимирович, да предположим за миг, че ми е известно как един старши офицер от КГБ се среща със старши офицер от ЦРУ.
— Какво означава това? Колко е старши?
— Заемащ по-висока длъжност от началник на управление — отговори Головко, давайки възможност на Ватутин безпогрешно да разбере за кого става дума. — Да предположим, че аз съм организирал тази среща, а после този старши офицер ми казва, че не трябва да знам за какво става въпрос. И накрая, хайде да предположим, че този старши офицер се държи някак си… странно. Какво според вас трябва да предприема — попита той и отговорът дойде направо от уставите.
— Длъжен си да напишеш рапорт и да го изпратиш във Второ главно управление, разбира се.
Головко едва не се задави със закуската си.
— Блестяща идея. И веднага след това трябва да си прережа гърлото с бръснач, за да избавя всички от досадата да ме разпитват, та да спестя време. Някои хора са извън подозрение — или притежават такава власт, че никой не се решава да ги подозира.
— Сергей, ако разбрах нещо през последните няколко седмици, то е, че такова понятие като „извън подозрение“ не съществува. Ние се занимавахме с разработката на един предател, заемал толкова висок пост в Министерството на отбраната… няма да повярваш. Самият аз не вярвам. — Ватутин даде знак на сервитьора да донесе още един чайник. Настъпи пауза и Головко имаше възможност да помисли. Той познаваше много добре това министерство, тъй като участваше в преговорите по ограничаване на стратегическите въоръжения. Кой можеше да бъде този човек? В Министерството на отбраната нямаше чак толкова хора, които КГБ не е в състояние да подозира, при това КГБ винаги се отнасяше с най-голямо подозрение към това министерство. Но…
— Филитов ли?
Ватутин побледня и тутакси допусна грешка:
— От кого узна това?
— Господи, миналата година той ме инструктира относно ракетите със среден обсег. Чух, че се е разболял. Кажи ми, не се ли шегуваш?
— С тези неща шеги не бива. Нямам право да се впускам в подробности и те моля това да не излиза извън тази маса, но… Да, Филитов е работил за… другата страна. Той напълно си призна и първата фаза на следствието е завършена.
— Но той знае всичко! Трябва незабавно да съобщим за това на делегацията, която води преговорите. Това изменя цялата основа на тези разговори.