На теляка му предстоеше да изпълни нова задача. След няколко минути той влезе отново в парното помещение и узна, че двама клиенти са премислили за водката. Тутакси излезе от сградата на банята и се отправи към едно ателие, чийто приемчик печелеше от нелегална продажба на водка повече пари, отколкото от химическото чистене. Телякът се върна оттам с половинлитрова бутилка водка, на която нямаше търговски етикет — първокласната „Столичная“ се произвеждаше само за експорт и за избраници, — но която струваше два пъти по-скъпо, отколкото в магазина. Въвеждането на строги ограничения в продажбата на алкохол доведе до възникването на нов — и извънредно изгоден — черен пазар. Освен това той остави в химическото чистене малка касетка с фотолента, която бе получил от своята „свръзка“ заедно с брезовите клончета.
От своя страна телякът също изпита облекчение. Това бе първото му поръчение. Той не знаеше името на човека, който му предаде касетката, затова произнесе паролата с естествен страх, опасявайки се, че тази част от шпионската мрежа на ЦРУ може отдавна да е станала известна на контраразузнавателната служба на КГБ — страшното Второ главно управление. Той вече нямаше право на живот и си го знаеше. Но му се искаше да предприеме нещо, с което да изкупи това, което видя и бе заставен да върши цяла година в Афганистан. За миг му стана любопитно — кой ли е този стар човек, целият в белези, но бързо се опомни и си каза, че неговата личност просто не бива да го засяга.
Химическото чистене, чийто приемчик получи касетата, обслужваше главно чужденци — журналисти, бизнесмени и дипломати — и рядко руснаци, които искаха да се погрижат за някоя дреха, купена на запад. Една от клиентките си взе английското палто, което бе дала за почистване, плати три рубли и напусна. Като премина през два квартала към най-близката станция на метрото, жената се спусна по ескалатора, за да си вземе влака по ждановско-краснопресненската линия, отбелязана на картата на града с пурпурно. Вагоните бяха препълнени и никой не можа да забележи, че тя предаде на някого касетката. Всъщност самата тя не видя лицето на този човек. На свой ред той слезе на следващата станция „Пушкинска“ и по подземния тунел излезе на станция „Горковска“. Следващото препредаване на касетката стана след десет минути — този път я получи един американец, който пътуваше към посолството си малко по-късно от обичайното, тъй като се бе задържал до късно на дипломатически прием предишната вечер.
Американецът се казваше Ед Фоли; той работеше като пресаташе в посолството на САЩ на улица „Чайковски“. Той и съпругата му Мери Пат — също агент на ЦРУ — живееха в Москва от почти четири години. И двамата очакваха с нетърпение кога най-после веднъж завинаги ще свърши престоят им в този сив и мрачен град. Те имаха две деца, които вече дълго време се лишаваха от „хот догс“ и бейзбола.
Това не означаваше, че тяхното пребиваване в Москва е неуспешно. Руснаците знаеха, че ЦРУ разполага с няколко разузнавателни екипа, състоящи се от съпруг и съпруга, но те трудно можеха да допуснат, че шпиони ще вземат със себе си и децата. От съществено значение за разузнавачите е да си осигурят надеждно прикритие. Ед Фоли бил репортер в „Ню Йорк Таймс“, преди да постъпи на служба в Държавния департамент. Работата го примамила, защото, както обясняваше той, парите не били много различни, а един полицейски репортер никога не пътува по-далече от Ютика в щата Ню Йорк. Съпругата му си стоеше вкъщи с децата и често ги извеждаше на разходка, макар че понякога заместваше отсъстващи преподаватели, когато възникнеше нужда в Англо-американското училище на Ленински проспект 78. По-големият й син играеше в детската хокейна лига и служителите на КГБ, които ги водеха под наблюдение, бяха писали в досието им, че Едуард Фоли-младши играе много добре за едно седемгодишно дете като нападател. Единственото нещо, което дразнеше съветските власти, беше прекомерният интерес на Фоли-старши към проблемите на уличната престъпност в Москва, която независимо от своя ръст все пак никак не можеше да се сравнява с мащабите на това явление, за което бе писал в Ню Йорк. Впрочем това само доказваше, че американският пресаташе е сравнително безобиден човек. Той беше прекалено любопитен, за да бъде причислен към разузнавачите, които в края на краищата правят всичко възможно да останат незабележими.
Оставащите няколко квартала от станцията на метрото до службата си Фоли премина пеша. На пристигане той кимна вежливо на милиционера, който охраняваше входа на суровата скромна сграда на посолството, после поздрави сержанта от морската пехота и се качи в кабинета си. Впрочем да се нарече стаичката кабинет беше малко трудно. Зданието на посолството се описваше в един официален доклад на Държавния департамент като „препълнено и подлежащо на ремонт“. Авторът на този доклад навярно би определил и опожарения скелет на някое жилище в Южен Бронкс като „нуждаещо се от лек ремонт“, помисли си Фоли. При последната реконструкция на сградата от едно складово помещение и един килер за метлите и парцалите успяха да измайсторят кабинет на пресаташето. В резултат на това се получи една едва-едва годна за работа кубообразна стая от десет квадратни метра. Килерът обаче се използваше като лаборатория за проявяване на фотофилми и копиране на снимки. По тази причина, макар че в продължение на двадесет години тук винаги се помещаваше някой от служителите на ЦРУ, стаята се превърна в кабинет на резидента.