— Не, доколкото зная. Обаче нашите ракети се изстрелват от много по-голямо разстояние.
— Така е, но все пак за руснаците това съвсем не е лошо, както виждаш.
— Доколко надеждна е тази система?
Рамиус вдигна рамене.
— Не много. Проблемът се състои в това, доколко бдителен е личният състав и доколко е подготвен. По време на криза всички са нащрек и една такава система понякога може да действа успешно. И всеки път, когато системата работи добре, много бомби няма да се взривят на територията на Съветския съюз. Дори в някои случаи ще бъдат спасени поне сто хиляди граждани. Още сто хиляди роби ще се трудят, след като свърши войната — добави той, за да покаже презрението си към правителството на своята бивша родина. — А у вас в Америка имате ли нещо подобно?
— Не, доколкото ми е известно — призна Райън. Рамиус поклати глава.
— На нас ни дават такава заповед. Щом изстреляме ракетата, ние се гмуркаме на голяма дълбочина и се изтегляме с пределна скорост по права линия в кое да е направление.
— В момента се опитвам да си изясня дали проявява интерес съветското правителство към нашите изследвания в областта на СОИ.
— Шегуваш ли се? — Рамиус прихна да се смее. — Двадесет милиона руснаци загинаха по време на Втората световна война. Мислиш ли, че те искат да се повтори това? Уверявам те, че руснаците разбират това по-добре, отколкото вие американците. Ние получихме по-жестоки уроци и се научихме на много неща. Някой ден ще ти разкажа за моя роден град — той беше напълно унищожен. Да, ние научихме много неща и знаем как да защищаваме родината си.
Това е още нещо, което следва да се помни относно руснаците, напомни си Райън. Не става толкова въпрос, че имат неестествено дълга памет; те са преживели в своята история неща, които никой не би забравил. Да се очаква от руснаците, че ще забравят своите загуби през Втората световна война, това е все едно да искаме от евреите да забравят холокоста. Няма логика.
И тъй, преди малко повече от три години руснаците са провели крупни маневри с противоракетни средства срещу изстреляни от подводница балистични ракети. Радарната система прехванала и започнала да следи ракетите, но заради компютърното осигуряване претърпяла неуспех. Това е важно, но…
— А причината, поради която компютърът не действаше достатъчно добре?…
— Това е всичко, което зная. Известно ми е, че това изпитание се провеждаше честно.
— Какво имаш предвид? — попита Джак.
— Първоначалната заповед, която получихме, беше да изстреляме ракетата от предварително известна точка. Обаче тази заповед беше отменена в момента, когато подводницата напусна дока. Постъпи шифровано съобщение под печат „Само за командира, строго секретно“, подписано от помощника на министъра на отбраната. Според мен — полковник. Не помня името му. Да, заповед на министъра, но подписана от полковник. Той нареждаше изпитанието да бъде… как го наричате?
— Спонтанно.
— Не, не спонтанно. Истинското изпитание трябваше да се проведе неочаквано. Затова в съответствие със заповедта аз се отправих към друга точка и изстреляхме ракетата в друго време. При нас на борда се намираше един генерал от войските на ПВО и когато той узна за новата заповед, за малко не се побърка. Ужасно се разгневи, но що за изпитание ще бъде, ако няма елемент на изненада. Американските ракетоносци няма да ни се обадят по телефона, за да съобщят кога ще нанесат ракетния удар. Бойната готовност трябва да се поддържа постоянно — каза Рамиус в заключение.
— Ние не знаехме нищо за вашето пристигане — сухо забеляза генерал Покришкин.
Полковник Бондаренко се постара лицето му да остане безстрастно. Макар че имаше писмено разпореждане от министъра на отбраната и въпреки неговата принадлежност към друг род войска той имаше работа с генерал, притежаващ свои покровители в Централния комитет, и следваше да се отнесе към него с внимание. Но генералът също трябваше да бъде внимателен. Бондаренко беше облечен в своята най-добра, ушита по поръчка униформа, с няколко реда знаци за награди, в това число два ордена за храброст, проявена по време на бойни действия в Афганистан, и специалната значка, която се носи от офицери на Генералния щаб в Министерството на отбраната.
— Другарю генерал, съжалявам, че с неочакваното си идване ви обезпокоих, но изпълнявам заповед на министъра.
— Нищо страшно — отвърна Покришкин с широка усмивка и направи жест към сребърния поднос. — Желаете ли чай?
— Благодаря. С удоволствие.
Без да вика ординареца, генералът сам наля две чашки чай.
— Виждам, че имате орден „Червено знаме“. От Афганистан ли е?