— Да, другарю генерал. Бях там известно време.
— И за какво ви наградиха?
— Прикрепиха ме към едно подразделение от спецчастите в качеството на наблюдател. Ние преследвахме една група бандити. За съжаление те се оказаха по-хитри, отколкото си мислеше командирът на подразделението. Той допусна да попаднем в капан. Половината от личния състав загина или излезе от строя, включително командирът. — Получи си го, каза си наум Бондаренко. — Аз поех командването и извиках помощ. Бандитите съумяха да се изтеглят, преди да сме въвели подкрепленията, но на бойното поле оставиха осем трупа.
— Как така един специалист свързочник се оказа…
— Сам предложих. Имахме проблеми с тактическите свързочни системи и аз реших да изясня ситуацията лично. Поначало не съм строеви офицер, другарю генерал, но има неща, с които трябва да се запознаеш на практика. Това е още една причина за безпокойството, което възникна у мен за вашия обект. Тук сме в опасна близост до афганистанската граница и вашата служба за сигурност… не че е разхлабена, но е прекалено спокойна може би.
Покришкин кимна, съгласявайки се с изказаното мнение.
— Вие несъмнено сте забелязали, че охраната тук се носи от войските на КГБ. По-точно казано, те не са под моето командване, макар и да са ми подчинени. Що се отнася до ранно предупреждение за възможни нападения, аз имам уговорка с авиацията. Един мой съкурсник от „Фрунзе“ организира наблюдение от въздуха над целия район. Ако някой пожелае да се приближи до инсталацията откъм Афганистан, ще трябва да измине голямо разстояние и ние ще узнаем за опасността много преди да подходи към обекта.
Бондаренко изслуша генерала с одобрение. Не е важно с какво се занимаваше сега бившият летец — снабдител на учени или не, — но Покришкин не бе забравил за суровата действителност, както нерядко се случва с някои генерали.
— И така, Генадий Йосифович, какво конкретно ви интересува тук? — попита генералът. Сега, когато двамата офицери взаимно се убедиха във високия си професионализъм, атмосферата се подобри.
— Министърът иска оценка за ефективността и надеждността на вашата система.
— Вие разбирате ли от лазери? — попита Покришкин, повдигайки вежди.
— Запознат съм с приложната страна. Работих в групата на академик Горемикин, когато се разработваха лазерни линии за свръзка.
— Наистина ли? Ние също използваме такива линии.
— Не знаех за това.
— Да. Използваме ги на стражевите кули и чрез тях се осъществява връзка между лабораториите и цеховете. Това е много по-просто, отколкото да се опъват телефонни линии и гарантира срещу подслушване. Изобретението ви се оказа много полезно, Генадий Йосифович. Тогава, разбира се, сте запознат с предназначението на обекта.
— Да, другарю генерал. Напредвате ли към целта?
— След три дни ни предстоят решаващи изпитания на цялата система.
— Нима? — Бондаренко бе силно изненадан.
— Получихме разрешение за провеждането им едва вчера. Може би министерството не е било напълно информирано. Ще можете ли да останете и да присъствате на изпитанията?
— Нищо по-добро от това.
— Отлично. — Генерал Покришкин стана. — Да тръгваме. Ще ви запозная със своите вълшебници.
Небето беше лазурносиньо и тъй дълбоко, както изглежда, ако се изкачиш над половината атмосфера. Бондаренко с учудване забеляза, че генералът сам седна зад кормилото на автомобила УАЗ-469 — съветския еквивалент на джипа.
— Няма нужда да ме питате, полковник. Сам карам колата, защото тук при нас няма място за излишен персонал и освен това аз бях летец изтребител. Защо трябва да поверявам живота си на някое голобрадо момче, едва научило се да сменя скоростите. Харесват ли ви нашите пътища?
Никак. Бондаренко не успя да го каже, тъй като генералът се устреми надолу по планинския склон. Пътят беше едва пет метра широк, а отдясно, от страната на полковника, зееше отвесна пропаст.
— Само да видите, когато пътят е заледен — засмя се генералът. — Напоследък имаме късмет с времето. Миналата есен две седмици подред не спря да вали дъжд, което се случва твърде рядко в тоя район — изобщо мусоните изливат цялата си влага в Индия, затова зимата се оказа приятно суха и безоблачна. — Пътят стана равен и той смени предавката. От противоположната страна се зададе товарен автомобил и Бондаренко едва се сдържа да не примре от страх — колелата на джипа подскачаха по чакъла до самия край на бездната. Покришкин явно се забавляваше с него, но това следваше и да се очаква. Камионът профуча на по-малко от метър разстояние и генералът подкара отново колата по средата на асфалтовия път. Пред тях се появи нанагорнище и той отново превключи скоростите.