Толкова много неща си бяха отишли безвъзвратно: това, което беше някога той, мечтите и надеждите за бъдещето, които по-рано лелееше, целият негов минал живот, който с времето чезнеше все по-далече и по-далече. Изглежда, той се сещаше за тях само насън, а когато се събуждаше, мечтите за мирен и спокоен живот се разнасяха като утринна мъгла. Ала дори и тези мечти сега избледняваха. Той все още можеше да види лицата на жена си, на дъщерята и на сина си, но тези образи започваха да приличат на снимки — плоски, безжизнени и жестоки спомени за времето, което няма да се върне. Но поне придаваха целеустременост на живота му. Когато у него се появяваше милост към жертвите му, когато се усъмнеше дали Аллах действително одобрява делата му, той можеше за миг да затвори очи и да си припомни защо виковете на умиращите руснаци му изглеждаха толкова приятни, колкото страстните стонове на жена му.
— Отдалечава се от нас — забеляза Абдул.
Стрелеца се обърна и погледна. Слънчевите лъчи се отразяваха от вертикалния стабилизатор на самолета, изчезващ зад далечните хребети. Дори и да се намираше на скалистия връх, Ан-26 пак щеше да бъде много високо. Руснаците съвсем не бяха глупаци. Те не се спускаха по-ниско, отколкото е необходимо. Ако той действително желаеше да свали един от тези самолети, щеше да се наложи да се приближи до летището… или може би да разработи нова тактика. Ето, това беше добра идея. Продължавайки да се движи по безкрайната камениста пътека, Стрелеца започна да обмисля подробностите.
— А ще работи ли всичко нормално? — попита Морозов.
— Това е и целта на изпитанието — да проверим дали всичко работи нормално — търпеливо обясни старшият инженер. Той си спомни за времето, когато сам бе млад и нетърпелив. Морозов имаше превъзходни заложби. Документите му от университета ясно го показваха. Син на заводски работник от Киев, с изключителния си ум и упорита работа той бе успял да постъпи в най-престижния университет на страната, който завърши тъй блестящо, че бе освободен от военна служба, едно доста необичайно събитие за човек без политически връзки.
— А това е ново оптическо покритие… — Морозов погледна огледалото от разстояние няколко сантиметра. Двамата инженери бяха в комбинезони, с маски на лицето и ръкавици на ръцете, за да не повредят отражателната повърхност на огледало номер четири.
— Както сам се досещате, това е един от елементите на изпитанието. — Старшият инженер се обърна. — Всичко е готово!
— Излизайте — каза един техник.
Те слязоха по стълбата, прикрепена към бетонния стълб, после преминаха през пространството, отделящо стълба от бетонния обръч, който обкръжаваше дупката.
— Доста е дълбоко — забеляза Морозов.
— Да, необходимо е да определим доколко ефективни са мерките, които взехме за елиминиране на вибрацията. — Това безпокоеше старшия инженер. Той чу шум, обърна се и видя, че началникът на обекта води в сградата, където се помещават лазерите, някакъв непознат. Още един гост от Москва, заключи той. Как изобщо ще успеем да свършим нещо, ако партийните бюрократи все ни стоят над главите?
— Ти срещал ли си се с генерал Покришкин? — попита той Морозов.
— Не. Що за човек е?
— Попадал съм и на по-лоши началници. Както и повечето хора той смята, че лазерите са най-важното. Урок номер едно, Борис Филипович: най-важното — това са огледалата. Огледалата и компютрите. Лазерите са безполезни, ако не успеем да фокусираме енергията им в определена точка в пространството.
След като изслуша урока, Морозов разбра каква именно част от проекта се намира под контрола на стария инженер, но младежът вече знаеше: успехът зависи от работата на цялата система. Само един лошо отрегулиран елемент щеше да превърне най-скъпо струващата апаратура в Съветския съюз в безполезна колекция от любопитни играчки.
5.
ОКО НА ЗМИЯ — ЛИЦЕ НА ДРАКОН
Модифицираният „Боинг-767“ имаше две наименования. Първоначално го наричаха „Въздушна оптическа платформа“ (ВОП), а сега получи името „Кобра-Бел“, което поне звучеше по-добре. Всъщност самолетът представляваше едва ли не само платформа за един толкова голям инфрачервен телескоп, че с мъка се побираше в неговия широкофюзелажен корпус. На инженерите, разбира се, им се наложи да прибягнат до хитрост и на фюзелажа отзад, непосредствено зад пилотската кабина, се появи грозна гърбица, която заемаше половината от дължината на самолета. В резултат на това „Боинг-767“ действително заприлича на змия, която току-що е погълнала нещо по-голямо от това, което би могла да преглътне.